DilQRa`

Женското тяло през вековете Венера, Лукреция и Минерва - женски образи с неземна красота, съчетали в едно мамеща еротика и благонравна свенливост; Мерилин Монро - пищната блондинка с порцеланово лице, превърнала се в секссимвол на 60-те; Джулия Робъртс - къдрокосата брюнетка, въплътила образа на хубавата жена... и още толкова много красиви жени са съхранили своя образ през вековете. Естетичните критерии се менят в различните епохи, но категорията "красиво" остава! Жената от най-древните времена Нисък ръст, пищна гръдна обиколка, добре оформени корем и бедра - структура, обещаваща многобройно поколение. Наричат ги венери, но не толкова заради сходство с римската богиня, а по-скоро като събирателен образ на женското начало. В тези праисторически времена красотата и оцеляването са тясно свързани в първите изображения на идеала за женска хубост. Но интересното тук е, че не се акцентира върху лицата, ръцете и ходилата на венерите, а върху закръглената талия, защото плодовитостта е поставена на пиедестал като символ на оцеляването. Жената през Античността Ахмес Нефертари и Клеопатра - всепризнати египетски красавици, представяни със стройна и атлетична фигура, издължено тяло, дълги крака и стегнато дупе. През Античността изображението на женските лица подлежи на строг контрол. Нежният пол, символ на уюта и домашното огнище, много често е изобразяван в топли цветове - охра и жълто, а очите - с характерната очна линия, придаваща дълбочина на погледа. Но къде се крие тайната на египетските царици? Отговор на този въпрос дава самата Клеопатра - в козметиката! Смята се, че Египет е нейна родина. Древните египтяни - както жените, така и мъжете, известни със своята суета, смятат, че козметичните средства не само разкрасяват тялото, но и укрепват здравето. Те покриват лицата си с грим като начин да прикрият своята идентичност. Вярват, че гримирането произхожда от древни магически ритуали, защитаващи човека от демони и зли сили. Освен това гримът се използва и като дезинфектант. Той прогонва мухите и комарите, които предизвикват очни възпаления и защитава деликатната женска кожа от горещия климат. Традиционната очна линия предпазва окото от слънчевата светлина и от инфекции. Червилото - един от многобройните патенти на Древен Египет и неизменна част от грима на дамите. За да направят устните си по-желани, египтянките използват смес от метални окиси, кармин, къна и пчелен восък, с която ги оцветяват. Влиянието на ароматите върху психическото и физическото състояние на човека е известно от древни времена. Благовонията са считани за символ на богатство и скъп подарък в Египет. За да хидратират кожата си, египтянките използват масло от горчив бадем, маруля, кимион и лилия, а за да я ароматизират, я натриват с масло от лимон, мира и кедър. Клеопатра открива вълшебното действие на ваната с мляко и мед, като я превръща в основно средство за разкрасяване на кожата. В Египет за първи път жените започват да носят перуки върху късо подстриганите си коси, с цел по-добра хигиена и предпазване от въшки. Богини с тяло на атлети Древногръцките богини се превръщат в своеобразен идеал за красота, смирение, чест или саможертва. Телата им са обвити в драпирани туники, които разкриват добре поддържана фигура, с добре развита почти мъжка мускулатура. Красотата, според древните елини, се изразява в хармонията на тялото и ума. Те смятат, че външната и вътрешната красота (красотата на личността, на характера, на духовния и интелектуалния живот), трябва да съжителстват в пълна хармония. А физическата красота е белег и за духовно богатство на жената, затова е невъзможно красивата жена да бъде обладана от зли помисли. Най-известният женски образ, покоряващ със своята красота и еротичност, е този на богинята Афродита, послужил за вдъхновение на много скулптори: "Тя събужда в сърцата на богове и смъртни единствено любов. Благодарение на тази своя сила тя царува над целия свят. Висока, стройна, с нежни черти на лицето, с мека вълниста златна коса, украсяваща прекрасната й глава като венец..." Древногръцките жени обръщат особено внимание на естествените природни средства за разхубавяване. Хипократ описва различни средства за разкрасяване на жените, Питагор описва ползата от водолечението, а Аристотел - масажа, като средство за запазване на еластичността и свежия вид на кожата. Но в основата на всичко стои спорта и спазването на строги правила за хранене, защото красотата е именно в здравото и стегнато тяло. В ежедневието на древните гъркини се включват различни видове бани, масажи и гимнастически упражнения. Декоративната козметика също не била чужда на знатните дами. Те използват маски от брашно и мляко във вид на каша, употребяват избелващи средства за лице, подчертават черния цвят на миглите си със смес от сажди, яйчен белтък, червено вино и цветна смола. Историята разказва, че Афродита е първата жена, спечелила конкурс за красота, използвайки "нечестни" средства - червило и пудра за лице. В Древна Гърция ароматите са широко разпространени - гъркините използват смоли, подправки и масла, получени от различни цветя, като така поставят основите на първите технологии за направата на парфюми. Предпочитан цвят за косата е меднорусият, а прическата - оформена в стегнат кок, придържан с помощта на диадеми и мрежи. Жената през Средновековието Известна е ролята на църквата през Средновековието и правилата, които налага. Тя забранява на жените да се гримират, защото смята, че така се създава фалшив образ на божиите създания и те се приобщават към дявола. Обявявани са за вещици и са изгаряни на клада. Единственият толериран цвят е червеният, а идеалът за красота на жените е млечнобялата кожа - символизираща чистота и богатство. А грижите за красотата на лицето се свързват с грижите за общата хигиена на тялото. Голяма част от жените през Средновековието епилират своите чела с различни смеси от смоли, като по този начин подчертават своята младост и красота. Но въпреки забраните на църквата, красивото женско тяло е поставено на пиедестал. Зад широкополите дрехи се крие добре оформено тяло с широки рамене, малки и леко раздалечени гърди, които символизират женската хубост, много тънка талия, тесен ханш и леко изпъкнал корем. Дългите руси коси завършват портрета на средновековната красавица. Жената през Ренесанса Ренесансът коренно се различава от Средновековието в отношението си към жената. Тя се превръща в муза-вдъхновителка, жената е символ на красота и женственост. Женският силует е леко закръглен, ханшът е изнесен напред, кожата е с цвят на мляко, очите и миглите са силно гримирани, косите са с цвят на венецианско злато - на почит са венецианските куртизанки, които налагат нов идеал за хубост. И може би художникът Кранах дава най-точна представа за ренесансовата жена със своите творби. Той разкрива голото женско тяло в цялата му нежност и с целия му сладострастен копнеж. Венера, Лукреция, Ева, Диана, Минерва... Неговите женски образи са заимствани изцяло от класическата митология, библейския свят и историята. Образите на Кранах, увити в прозрачен воал, излъчват странна двойнственост - те са съчетание от мамеща еротика и благонравна свенливост. Тайната им е в това, че подбуждат въображението и копнежа. И може би това е причината неземната красота на ренесансовите жени да вдъхновява творчеството на художници като Ботичели и Рафаело. Рубенс има друго виждане за женските образи по време на Ренесанса. Рубенсовият тип жена се изобразява като меко, пухкаво същество, със заоблени форми и впечатляващи по размер гърди. Тя е видимо добре хранена и излъчва удовлетворение и щастие. Жената през XIX век Времето през 19-ти век сякаш спира и обвива предишната голота на нежния пол с воала на добродетелта. "Красивото" вече се свързва не толкова с представата за жизнено и физически силно тяло, а с добрината и трудолюбието на жените, със способността им да създадат домашен уют и да отгледат добре децата си. Идва времето на брюнетките с млечнобяла кожа, леко закръглено тяло, хлътнали бузи, очи, обрамчени с тъмни кръгове и трескав поглед... Красотата на жената е в нейната болна визия. Образът, превърнал се в символ на 19-ти век, е този на Алфонсин Плеси - болна от туберколоза куртизанка, чийто образ е увековечен от Александър Дюма-син в прочутия роман "Дамата с камелиите". Жената през XX век Природата дарява жената със съвършен инстинкт за оцеляване и с невероятна сила и воля за борба. Когато към това се добави креативност, последователност, прецизност, гъвкавост и интуиция, се получава съвършена комбинация. Именно тук се вписва най-добре жената на 20-ти век. Защото 20-ти век е векът на самоуверената жена с изискани маниери, която успява да скандализира хората, водена единствено от амбицията да бъде независима жена. Два от най-ярките образи на века са тези на Мерилин Монро и Коко Шанел. Мерилин Монро - изобилие от чувственост, пищна гръд, сочни устни, заоблени бедра, дълги руси коси... тя се превръща в събирателен образ, идеал за женска красота. Обикновено момиче, започнало своята кариера като фотомодел, тя се превръща в световноизвестна актриса, сбъдвайки мечтата на хиляди момичета по света. Но каква е тайната на нейната красота? "Капка парфюм" - би отговорила самата Мерилин Монро! И Коко Шанел - "чудото на 20-ти век", според Пабло Пикасо. Жена, която успява да изпревари своето време, благодарение на силната си воля и жажда за живот. С неподвластни на времето си чувственост и елегантност, тя сътворява модели, които я превръщат в световноизвестен дизайнер. Налага изцяло нов образ на жената като независима и дръзка личност, успяваща благодапение на собствените си умения, а не на красивата визия. Защото Коко Шанел със своята кльощава фигура и нисък ръст трудно би могла да се нареди сред красавиците на века. По-късно екраните са пълни със сочни дами с еротично излъчване като Джина Лолобриджида, Бриджит Бардо, Елизабет Тейлър... Настъпва краят на царуването на светлия тен: лицето е със загар - символ на природосъобразен начин на живот, в който спортуването заема важно място. Жената на XXI век С началото на новия век критериите за женска хубост са ясно дефинирани: 90-60-90, ръст 175 см и тегло 55 кг- Перфектните мерки предполагат добро отношение на другите към нас, красота и признание. И не на последно място - здраве. Тенденцията е жените да бъдат по-зрели и сексапилни. Защото днешната жена иска да се отличава от тълпата. Фитнесът навлиза като основно понятие в женския речник. А гримирането се превръща в комплексен наръчник на всяка уважаваща себе си представителка на нежния пол. Катрин Зита-Джоунс, Моника Белучи, Синди Кроуфорд... фино изваяни лица, магнетичен поглед и безкрайно дълги крака, ето го символът на XXI век. Несъмнено критериите за красота ще се променят с всяко ново поколение, но едно е важно - да се харесваме такива, каквито сме, и да се забавляваме, стремейки се към "идеалните пропорции"! Защото, да - външната красота отваря много врати, но съчетана с вътрешното излъчване, прави чудеса! Така, че мили дами, бъдете красиви, усмихнати, уверени и истински, защото... "Красотата на жената не е в дрехите, които носи, фигурата, която има или начина, по които сресва косите си! Красотата на жената трябва да бъде в нейните очи, защото това е пътят към сърцето й!" Ресурси beauty.bg dw-world.de сп. „Журнал за жената" бр. 28,29,30/2008 info:http://www.bb-team.org/articles/3451/

Жените и Бойните изкуства Интересен и важен аспект от историята на бойните изкуства, като цяло, както и - на китайските бойни изкуства, в частност, е приносът на жените за тяхното развитие и за тяхното разпространение. Бойните изкуства са, предимно, мъжка дейност. Въпреки това, те привличат интереса на редица забележителни жени... Появата на жените в бойните изкуства променя диаметрално мнението, че успеха в придобиването на бойни умения зависи, в най - голяма степен, от физическата сила. Оказва се, че по - важни от физическите данни на боеца са неговите съзнание, интелект, воля, и боен дух. Според една романтична представа, жените - воини са, по - скоро, мечта или мит, отколкото реалност. В днешно време, можем да видим тяхната роля и тяхното влияние в бойните изкуства. Предлагам на вашето внимание списък на някои от 100 - те най - известни жени в историята на Китай, както следва: 1. Yu Niu (770 Пр. Р. Хр. - 221 Сл. Р. Хр) 2. Baogu (317 - 420 ) 3. Принцеса [Ming - Lian] и Принцеса Yongtai (476 - в Европа, тази година е последна за Западната Римска Империя със столица Рим) 4. Mulan/Fa Mu Lan/Hua Mu Lan (589 - 618) 5. Ng Mui и Yim Wing Chun (1662 - 1722) 6. Ролята на жените в китайските бойни изкуства - днес. Ю Ниу била най - добрата фехтовачка с меч, в течение на целия исторически период, носещ романтичното име "Пролет и Есен"(770 Пр. Хр. - 221 Сл. Хр). Веднъж, владетелят на една от китайските държави - царство Жу - организирал 7 - дневен турнир по бойни изкуства. Ю Ниу била обявена за най - добър майстор на меча, измежду 3 000 претенденти за тази титла. Нейната философия, както и нейният боен стил са запазени до днес. Баогу, известна още и като Киангуанг, живяла по времето на управлението на представителите на китайската династия Източна Лин (317 - 420). Нейният баща - Бао Киан, бил военачалник в южната провинция Гуангдонг. Той бил таоист (последовател на таоизма) и изучавал медицинския трактат (монография) "Ки Хуанг План". Когато Баогу навършила 20 години, баща й я омъжил за своя добър приятел и сподвижник, известният лекар и химик - Ге Хонг. (О, ама вие не сте ли чували за него?!)... Младоженците се преместили да живеят в Южен Юе. Там, те събирали и изследвали множество билки, като успяли да създадат лекарства за множество нелечими, дотогава, заболявания. Успяли да спасят много хора от мъчителна смърт. Двамата създали безценен медицински трактат, касаещ акупунктурата (иглотерапията) и моксата, наречен Жуху Бейджи Фанг. Принцеса Минг - Лиан (476) (ама не намирате ли това име за прекрасно?), дъщеря на император Лианг Уу Ди, била единственият ученик на Да Мо (Бодхидхарма/Пу Ти Да Мо/ДаМо/Дарума Дайши) от женски пол. Императорът посветил на дъщеря си един храмов комплекс (манастир), в който жените също да могат да почитат Буда. Новият манастир бил построен недалеч от известния и днес център на китайските бойни изкуства - манастира Шао Лин. Лицето на новопостроения храмов комплекс гледал на запад, като демонстрация на почитта към Индия, като родина на Буда, която, както е известно, е разположена на запад от Китай. Принцесата се отдала на изучаване на бойни изкуства, Чи Кунг (дихателни техники) и билколечение. Принцеса Йонгтай, от династията Беюей, била последователка и приемничка на Минг - Лиан в същата женска обител. фактът , че тя надминала уменията на своята учителка, довел до промяна на името на този манастир - от Манастир на Минг - Лиан, на Манастир на Йонгтай. Фа Му Лан/Хуа Му Лан (589 - 618) е една от най - прочутите героини в китайската история. В превод на български, Му означава Дърво, Лан означава Орхидея, а Хуа означава Цвете. Мулан се превежда като Магнолия. Истинската история на живота на Мулан е загубена. Но, благодарение на една поема и на една новела, това име е запазено за поколенията. Днес, ние не разполагаме с исторически достоверни сведения, които да ни кажат нейното истинско име. Твърде оживени спорове се водят за фамилното й име. Дали е Му, или друго - Жу, Хуа, Фа, Уей... Запазените сведения, касаещи личността и живота на тази китайска жана дАрк/Дарк, са противоречиви. Разказват, че тя била дъщеря на известен воин и пълководец, че съпругът й служел в армията, предвождана от нейния баща. Когато двамата най - мили на сърцето й мъже били убити в една от многобройните войни срещу външни нашественици (наричани от китайците с обобщаващото название варвари), девойката се заклела пред още топлите им трупове, че ще отмъсти жестоко на враговете. Преоблякла се в мъжки дрехи, скрила буйната си катраненочерна коса под един шлем и повела към победи армията на баща си. Нашествениците били разбити в няколко много тежки сражения и били отхвърлени далеч отвъд Великата Китайска Стена. Лично самият император пожелал да я възнагради пребогато за вярната й служба в армията. Дори искал да я назначи на важен държавен пост, вероятно - като началник на личната си гвардия или като висш военен ръководител? Мулан отказала да приеме даровете на своя владетел, отказала и държавната служба, и помолила единствено за разрешение да се завърне в своя дом, където я чакали роднините й. Когато, най - сетне девойката се завърнала у дома си, облякла женските си дрехи и се преобразила в жена, никой от роднините и от приятелите й не я познал. Лицето й било загрубяло, а тялото й било закалено в следствие от усилени тренировки със и без оръжия, от тежки походи, от нощуване под открито небе, от кръвопролитни сражения... Изпълненият с превратности живот на Мулан вдъхновявал цели поколения китайски жени и девойки, както заради това, че тя следвала учението на Кун Фу Цзъ/Конфуций (уважение към предците и към родителите, защита на Родината) и на таоизма (действие чрез бездействие, отказ от високопоставена държавна служба, в полза на семейството си). Нейното влияние продължава и в днешни дни. В памет на нейния героизъм, една китайка - Йинг Мейфенг от Шангхай - е създала бойно изкуство, наречено Мулан Куан/Чуан (Юмрукът на Мулан). Патентовала го е преди около 10 години. Това бойно изкуство се базира върху техники от Хуа Джиа Куан - древно китайско бойно изкуство, което е възприело стъпките от различни танци. Стилът Мулан Куан съдържа форми/кати, в които воинът се придвижва в 6 посоки, изпълнявайки по 52 до 82 техники във всяка посока. Някои от формите в този стил се изпълняват с оръжия - с един меч, с едно бойно ветрило, с два меча и с две бойни ветрила. Това бойно изкуство има свои върли привърженици в Китай (естествено!), в Япония, в Югоизточна Азия, в Северна Америка, в Европа. Нг Муй и Йим Уинг Чун (1662 - 1722) са живяли по време на управлението на династията Чинг/Цин (1644 - 1912). Един от императорите от тази династия, Кангши (Канг Шъ? Шъ = Змия) заповядал разрушаването на манастира Шао Лин, тъй като там се криели бунтовници против властта на тази династия. Нг Муи била монахиня, игуменка (управител/ка на манастир) и учителка там. Заедно с още неколцина монаси, тя успяла да се измъкне от шпионите на императора. Укрила се в манастира на Белия Жерав, където игумен бил Тай Люнг. Познанията и уменията в бойните изкуства на Нг Муй били легендарни. Йим Уинг Чун била ученичка на Нг Муй. Тя дала своето име на стила - Уинг Чун Куан. Преподала стила, който, дотогава, бил създаден само за жени на своя съпруг. Това е бойно изкуство, което помага на по - слаб човек (жена, младеж, старец) да се справи с по - силен. Има интересни техники за блокиране на ударите и за отбиването им, ритниците много рядко се нанасят, за разлика от таекуондо, над кръста (рита се основно в краката и... между тях), блокът с ръка се изпълнява заедно с удар с другата ръка и с ритник или се удря със същата ръка, с която сте изпълнили блок току що... Такива работи... Този стил е разпространен от Йип Ман, Брус Ли и др. Ролята на жените в китайските бойни изкуства в днешни дни Обществата се променят постоянно, а това води до промяна на отношението към жените и към тяхната роля в даденото общество. "Бавно и полека", жените навлязоха във всички области, контролирани от мъжете. Днес, признанието на тяхната роля за развитието на бойните изкуства е безспорно. Известни са купища актриси, играещи в екшън филми с бойни изкуства. Много от тях активно тренират и преподават традиционни китайски бойни изкуства. Ако влезете в някое доожоо (зала за тренировки) по бойни изкуства, ще забележите, че много девойки и жени тренират наравно с мъжете и по нищо не им отстъпват. info: http://daobg.com/forum/index.php?showtopic=1411

Throughout northern Africa, Turkey, and in other parts of the Middle East, Muslims wear the necklace and , "Hand of Fatima" , as a jewellery and also for superstitious protection. Fatima was the daughter of the Prophet Muhammad who married Ali, the nephew of the Prophet. From their descendants Shi'a Muslims claim a direct line of authority over Muslims. Miracles were attributed to Fatima, such as when she prayed in the desert, it started raining. She is described as a faithful, holy woman. This article from the Ministry of Foreign Affairs in Turkey tells of the importance of jewelry named for her: "Almost all Anatolian (Turkish) jewelry has a special meaning of its own and its own story, and the 'Hand of Fatima Necklace' is one of these, a lovely piece of silver and gold from which silver hands are hung and in whose good luck the women of Anatolia (Turkey) believe. Its romantic story is as follows: One day Lady Fatima (daughter of the Holy Prophet Mohammed) was cooking helva ( halvah ) (the texture is like a dry oath meal , with sugar and butter in it . They use semalina as the main ingredient . ) in a pan in the garden when suddenly the door opened and her husband the caliph Ali entered along with the new bride. ( Islam allowed four times marriage to man ) concubine (slave-girl), she was deeply grieved and u the wooden stirring spoon in confusion dropped from her hand and unaware , she continued stirring the halvah with her hand. Because of the grief in her heart she never even felt the pain of her hand mixing the hot halvah. However, when her husband hurried to her side and exclaimed in surprise "What are you doing there, Fatima?" she felt her hand burning and the pain. Thus it is from that day on the hand of the Lady Fatima has been used in the Islamic world as a symbol of patience, abundance, and faithfulness, and thus it is that girls and women wearing this necklace from whose end the hands hang believe the hands of Lady Fatima will bring them good luck, abundance and patience." [/size] The story continues ; the bride and Ali as the groom go into their wedding room . The house is wooden , and Fatima can not stop herself from looking through a tiny little hole of a room from the second floor. And when Ali leans over the bride ,from that tiny hole , Fatima's tear drops to his shoulder , which stops him. So , the necklace of Fatima ,rather popular in Islamic countries is formed of peaces shaped after a teae drop. The Ethnographical Museums of Turkey havr fine examples . Fatima was the daughter of the prophet Mohammed, but in fact this hand has been around before Islam, and there is still much right hand-left hand magic in Morocco. The left hand is for doing bad things; it also protects against the evil eye if you put it palm up in front of you (so naturally that's an insulting thing to do to someone, implying they have the evil eye)."

<H1>Бракът в Древен ЕгипетОбичта към семейството е една от типичните черти на египтяните. Желанието за единение в брака намира израз в любовната поезия. Египтяните са една от цивилизациите, в които бракът не е само формален договор, наложен от традицията.Семейството заема важно място в египетското общество — родовете се вписват в служебни държавни регистри, а установената практика повелява синът да наследи земите и занаята на баща си. Но върховната собственост върху земята притежава фараонът, който има право да промени поминъка на един род, но синът също е могъл, според волята си, да се насочи към занаят, различен от този на своя баща. Цялото семейство — жената, децата и роднините образуват една общност в занаятчийската гилдия, а държавата признавала първенството на първородното дете (независимо от неговия пол) спрямо другите членове на неговото семейство, като отговорността за хода на работата и плащането на данъците се падала на него.В статуите, живописта и релефните изображения е увековечена обичта на съпрузите един към друг — виждаме ги прегърнати, а до тях — децата им; те се грижат заедно за домакинството и обучението на своите деца, заедно отиват на лов из блатистите местности, заедно си почиват в градината. Жената в Египет има следните права: Тя е била символ на свободата, към нея са се отнасяли с дълбоко уважение. Не е била робиня на своя съпруг и деца. Законът гарантирал сигурността на имота й, на който тя оставала собственик дори след брака. Като истинска господарка на дома е могла да поиска развод или правосъдие, в случай, че правата и са били нарушени. Упражнявала някои професии отнасящи се до магия, акушерство и търговия. Жената била изобразявана редом с мъжа на фреските в гробниците на фараоните. Богатите семейства понякога имали и роби, но обикновено слугите им били свободни и получавали възнаграждение. Прислугата в дома на висшите сановници можела да бъде многобройна — това били виночерпци, които сервирали на господарската маса, но те можели да бъдат и същински довереници. Обутите в сандали слуги, носели сламеника, върху който господарят седял по време на обиколките из своите имения. Такова изглежда е било всеобщото желание на египтяните. Любовната поезия винаги представяла жената, копнееща да отиде при своя любим като господарка в неговия дом и много често тези любовни песни били пети от съпрузи, щастливи, че са обединили съдбите си. Свободата, която имали младите хора, им позволявала да се опознаят и да намерят сродна душа без намесата на родителите, по-голямата част, от които се съгласявали да приемат решението на своите деца. Във всички случаи тази свобода не водела до покваряване на нравите, а любовното чувство и неговите проявления в Египет достигат своето съвършенство. Сватбените церемонии вероятно не са били от голямо значение, тъй като до наши дни не е съхранено никакво свидетелство за това и е малко вероятно това събитие да е било осветено с религиозна церемония или друг официален акт. Известно е само, че булката отивала при жениха с по-малка или по-значителна сватбена зестра, а той от своя страна обикновено давал подаръци. В един разказ от птолемейската епоха се споменава за сватбена церемония, а надпис на Рамзес II дава основание да вярваме, че неговата сватба с една хетска принцеса е била скрепена и с годеж. Ясно е все пак, че това са недоказани случаи, или поне са били изключение. През гръцката епоха зестрата, макар и не узаконена, се превръща във всеобща практика по договаряне. Зестрата на съпругата се състояла от различни вещи: бижута, мебели, дрехи, понякога добитък, като всичко това било изчислявано не в монети, а според теглото й в благороден метал. В зависимост от клаузите на договора, съпругът плащал обезщетение за тази зестра в случай на развод по негова вина. Мнозинството от египтяните имали деца, защото липсата им се възприемала като белег на егоизъм и позор. През древните епохи само някои царе взимали за жена своя сестра или дъщеря. Моногамията почти не съществувала — фараоните можели да разполагат с харем, в който понякога имало стотици жени, дъщери на фараони от съседни царства, египтянки от благороднически семейства, но имали само една (или две, което било по-рядко) велика царска съпруга. Що се отнася до техните поданици, могат да се посочат много случаи на официално двубрачие. Същевременно не било рядкост освен съпругата, мъжете да имат една или повече любовници, които нямали никакви права по закон, както и техните деца, ако родели такива. Но по правило „средният египтянин" имал само една съпруга, а текстовете го представят като внимателен и верен съпруг.04.05.2009/Блага Димитроваhttp://horoskop.rozali.com/zagadki/p10166.html</H1>Гледане на кафеГледането на кафе се практикува от векове. Самата практика на пиене на кафе е много стара и според една от хипотезите води началото си от Етиопия.Оттам арабски търговци я пренесли в Европа и така целият свят вкусил от ориенталската амброзия.Какво трябва да е кафето за гледане?Турско кафеРецепта:За една чаша са необходими една пълна лъжица мляно кафе и захар на вкус. Начините за приготвяне са два: в джезвето се кипва вода и се добавя кафето и захарта. Кипящото кафе се сваля от огъня и това действие се повтаря минимум 3 пъти. в джезвето със студена вода се слагат кафето и захарта и се изчаква няколко минути, след което субстанцията се кипва. Странният обичай да се взираш във фигурите на кафената утайка и да търсиш в тях знаците на съдбата е бил разпространяван от пътуващи цигани. Защото, според тях, всяка чаша пази тайните на оня, който я е изпил. Гледачките на кафе твърдят, че докато отпиваме от ароматната напитка, проблемите, емоциите, мислите и мечтите ни се отпечатват като символи на дъното на чашата. Много гледачки твърдят, че трябва да се гледа само на турско кафе. Кафето трябва да се прави в присъствието на онзи, на когото ще се гадае. Зърната задължително са ситно смлени, за да се получи хубава утайка. Колкото по-тъмна е на цвят магическата напитка, толкова по-ясни и отчетливи фигури се получават накрая. За да бъде вкусно и ароматно трябва да се вари на слаб огън. Най-подходящи са бели порцеланови чаши, но ако нямате може и в керамична – задължително в кръгла чаша.Важно е да избършете чашата преди да налеете кафето, с този ритуал изчиствате – ритуално всички отрицателно. Преди да започнете да си гледате трябва да сте отпочинали и освободени от напрежението и най-важното да се съсредоточите в конкретния проблем, който ви измъчва. За по-силен ефект, пийте кафето обгърнали с две ръце чашата. Когато сте изпили съдържанието на чашата, завъртете я 3 пъти в посока обратна на часовниковата. Поставете я обърната в чинийката. След 5 минути започва най-трудната част, а именно да разпознаете фигурките, вероятно, ако ви е лесно значи сте природен талант, но ако ви се опънат ще ви трябва повече опит и време, за да свикнете. Започнете с големите фигури и минете постепенно към малките. Не пропускайте нито една всичко е важно. Според разположението си фигурите имат ясно изразена принадлежност, т.е. дъното символизира миналото, средата изразява настоящето, а горната част бъдещето. Колкото по-близо до ръба са фигурите, толкова по-бързо ще се случат събитията. Образите до дръжката се отнасят до личността, на която гледате, защото тя е медиаторът между бъдещето и онзи на когото се гледа. Колкото по-големи са фигурите, толкова по-значими ще са събитията в живота на човек. Често се случва, утайката, която е останала в чашата да е твърде малко – това е хубаво, защото светлата част предсказва щастие и обратното, колкото повече утайка има, толкова повече човек ще има неприятности и грижи. Точиците показват движение, линиите – планове за изпълнение на определена цел, вълнообразните говорят за несигурност, а неясните за големи препятствия. Често се случва освен фигури на предмети, животни и хора да има и числа, в такъв случай колкото по-голямо е числото толкова по дълъг период от време символизира. Например цифрата 3, ако е голяма тя най-вероятно означава година, а ако е малка е възможно да символизира дори дни. Ако срещнете букви, това най-вероятно са инициали на хора, които са били част от миналото ви или ще ще бъдат част от живота ви. Ако буквата е близо до дръжката, това е човек, който е много близко в обкръжението ви - любим, дете, родител.Какво означават и самите фигури?Айсберг – опасностМагаре - необходимо е търпениеАнгел - добри новиниМаймуна – ласкателАрка - сватба, пътуване в чужбинаМаргарита - щастие в любовтаАрфа - хармония в любовтаМаса – тържествоБалон - краткотрайни проблемиМаска – измамаБарабан - скандал, клюкиМедал - заслужена наградаБебе - незначителни тревогиМастилница – писмоБесилка - провал в обществотоМетла - решаване на проблемитеБелезници - предстоящи проблемиМеч – разочарованиеБижута – подаръкМечка - неправилни решенияБоб- бедностМида – ухажорБомбе - нова работа, нова длъжност, промянаМишка – кражбаБотуш - предпазване от болка, провалМонахиня – самотаБръмбар - трудно начинаниеМонета - връщане на заемиБръснач – раздялаМост - възможност за успехБръшлян - верен приятелМотика - усилия, увенчани с успехБукет - любов и щастиеМотор - скорошни добри новиниБутилка – удоволствиеМравка - успех чрез постоянствоБухал - клюка, неприятностиМрежа - капан при наивностВагон – сватбаМуха – терзанияВаза - приятел в бедаМъж - посетител, подаръциВарел – празненствоНаковалня – усилияВенец – щастиеНапръстник - промени в семействотоВерига - годеж или сватбаНарцис – щастиеВезни - съдебно делоНасекомо - преодоляване на трудностиВетрило - флирт, недискретностНож - криза във взаимоотношениятаВетропоказател – трудностНокът - злоба, несправедливостВилица - фалшиви приятелиОбеци – неразбирателствоВлечуги – предателиОблаци – проблемиВодопад – просперитетОбувка - промяна за доброВулкан - силни емоцииОвца - благосклонна съдбаВълк – ревностОгън - успех, ако е предпазлив човекВъпросителна – колебаниеОграда - ограничения, незначителен неуспехВятърна мелница - успех в работатаОгърлица – обожателиГарван - лоши новиниОко - преодоляване на трудностиГребло - дребно безпокойствоОктопод – опасностиГнездо - семейна любовОса - проблем в любовтаГривна – сватбаОрел - промяна за доброГоведо – просперитетОчила – кавгаГондола – пътешествиеПалатка – пътуванеГребен – измамаПалма – успехГрозде – щастиеПалто – раздялаГъба - развитие, домПаметник – щастиеГълъб - новини, успех в търговияПапагал – скандалГърне - общественополезна дейностПапрат – изневяраГъски – гостиПарашут - бягство от опасностДетелина – щастиеПатерица - помощ от приятелиДракон – проблемиПатица - идващи париДъб - хубав животПаун – богатствоДъга - щастие, успехиПаяк – решителностДънер - съдбовни решения, дълго пътуванеПеперуда – фриволностДърво – амбицииПеро – нестабилностДявол - необходимост от предпазливостПирамида – успехЕла – успехПисмо – новиниЕздач – новиниПистолет – опасностЖаба - успех след промянаПланина – препятствиеЖена – удоволствияПлод – просперитетЖираф - мислете, преди да говоритеПлъх – предателствоЖокей- спекулацияПолицай- таен врагЖълъд – успехПолумесец – пътешествиеЗавеса – тайнаПоп – шансЗаек - плахост, срамежливостПодкова – късметЗамък - финансова сполука след бракПрасе - материален успехЗвезда – щастиеПрофил - нов приятелЗебра - пътешествия, промени Зеле – ревностПръст - подчертава знака, към който е насоченЗеленчуци – нещастиеПръстен – бракЗмия - враг, омразаПтица - добри новиниЗнаме – опасностПушка – скандалИнициали - принадлежат на хора, които познавате или ще се запознаете Рак – врагИгла – възхищениеРелси- дълго пътуванеКама - опасност, заговорРешетка - пазете се от човек, когото не обичатеКамбана - новини, повишениеРиба - успех в ново начинаниеКамила - полезни новиниРог – изобилиеКамъни – трудностиРоза – популярностКатерица – успехРъка – приятелствоКатинар – препятствияРъчна количка - среща със стар приятелКвадрат - спокойствие, провалРусалка – изкушениеКенгуру- семейна хармонияСамолет - неочаквано пътуванеКит - успех в работатаСвещ - помощ, истинаКитара - щастлива любовСграда – преместванеКлетка – предложениеСкелет - загуба на пари или здравеКлон - раждане, разочарованиеСкиптър - власт или авторитетКлюч - нови възможности, кражбаСлон - сила, успехКлючалка - пазете се от чуждо любопитствоСлънце – щастиеКнига - трудности в учениетоСтатив - артистичен успехКовчег - лоши новиниСтол - неочакван гостКоза – врагСтомна - издигане в обществотоКокошка - блаженство у домаСтълб- сигурни приятелиКола - добър животСтълба- повишениеКолело - щастлива съдбаЩик - забележкиКолет – изненадаСтъпала - важно решениеКолона - повишение, успехСтъпки - жизнено подобрениеКомета – посетителСърп- разочарование в любовтаКомин - скрит рискСърце - любов и бракКомпас - смяна на работата, на домаТанцьор – разочарованиеКон - новини от любим човекТелефон - разсеяност, проблемКораб - успешно пътуванеТиган – тревогаКорона - сбъднато желаниеТирбушон – любопитствоКоса – опасностТопка - начинание с променлив успехКостенурка – критикаТрион - външна намесаКотва - успех, трудностиТриъгълник – неочакваностиКотка – скандалТризъбец - успех по мореКофа – разочарованияУрна – богатствоКошница - тревоги, подаръци, бебе, париУхо - неочаквани новиниКрила – посланияФар - проблем, който ще се реши с приятелКруша – комфортФенер - положителен обратКръг - успех, сватбаФонтан - бъдещ успехКръст - проблем, болест, постижениеХвърчило - сбъднато желаниеКула - възможност, разочарованиеХляб – прахосничествоКупа сено - мислете, преди да действатеХраст - нови възможности и приятелиКупел – ражданеХълм- препятствиеКутия - решаване на любовни проблемиЦар- съюзникКуче - добри приятели, новиниЦвете - сбъднато желаниеКъща – сигурностЦигара - нов приятелЛампа – париЦигулка – егоцентризъмЛебед - охолен животЦърква - пари, церемонияЛеген – проблемиЧайник – неразположениеЛегло -инерцияЧанта – капанЛеопард - новини за пътуванеЧасовник – оздравяванеЛешояд – кражбаЧаша - възнаграждение за усилиятаЛодка - посещение на приятелЧереши - щастлива любовЛък - скандалЧин – писмоЛице - промяна, неуспехЧиния - скандал у домаЛинии- прогрес, провалЧисла - сочат времето до дадена случкаЛисица - коварен приятелЧук - преодоляване на препятствиеЛисто - благосклонна съдбаШапка – проблемиЛуна – любовШахматна фигура – трудностиЛъв - силен приятелЯбълка - професионален успехЛъжица – щедростЯка - зависимост от други хораЮмрук - аргументЯйце – успех18.06.2009/Блага Димитроваhttp://horoskop.rozali.com/zagadki/p10510.html

Конфитюрът – скъпото сладко на османците Според писателя Сермет Мухтар Алус в Османската държава жена да купи конфитюр от пазара било толкова срамно, че хвърляло петно върху нейното достойнство. Жената непременно трябвало сама да приготви конфитюра в дома си и да го сервира на семейството, след като настъпи месец Рамазан. Впрочем конфитюрът е на почит повече в двореца, отколкото сред народа. Той е високо ценено сладко. Защото в дворцовата кухня, състояща се от 10 отделения, не се срещат такива за ястия от ориз и булгур или за приготвяне на супи, но отделението, наречено "хелвахане" е специално за сладки. В помещението "речелхане", широко 49 кв. м и високо 8,5 м, намиращо се вътре в хелвахането, се е варял конфитюр почти денонощно. Навремето в дворцовата градина е построена лятна къща. Тя е обновена по времето на Селим III и в нея се приготвяли розови конфитюри специално за падишаха. Сладките, приготвени в речелхането, първоначално били съхранявани във вътрешния килер на сарая в порцеланови съдове, доставяни от Китай и Япония. По-късно започнали да ги слагат в керамични съдове, произвеждани в Солун и Тракия. Конфитюрът е едно от луксозните ястия, консумирани в Османската държава. Това е отделен вид сладко и е струвало много скъпо на двореца. Специалистът по Османска дворцова кухня в музея "Топкапъ" Йомюр Туфан е установил, че 51,5 кг конфитюр е струвал две хиляди лири, т.е. близо две служителски заплати. Конфитюрът се сервирал най-често по време на тържествата по случай обрязване и на сватби. На тържествата по повод обрязването на синовете Беязъд и Джихангир на султан Сюлейман Законодателя и на сватбата на дъщеря му Михримах Султан били приготвени 57 вида сладки. Сред тях има 22 вида конфитюр и 15 вида халва. За приготвянето им били използвани 48 тона захар и 8 тона мед. Както е известно, основната съставка на конфитюра е захарта, но в една четвърт от всички видове сладки, приготвяни в двореца, се слагало мед. Защото по онова време захарта била по-скъпа. Сервизите за сладко били внос от Европа Конфитюр се сервирал задължително и след голямо угощение в сарая. По време на сервирането най-много внимание привличали красивите и пъстроцветни лъскави чинии за конфитюр. Сервизът бил в комплект със съд за розова вода и кадилница. Достатъчно е да се разгледат сервизите за конфитюр, за да се разбере в каква култура се е превърнал конфитюрът у османците. Конфитюрът бил скъпо сладко и не можело да се поднася в обикновени чинии. Майсторите, които изработвали специалните съдове, наречени бурканчета за сладко, са показали изключителен талант. Например дръжките на капаците на отделните бурканчета били изработени във формата на различни плодове като ябълки, круши, нарове, за да се разбира какво сладко има в тях. Много популярни са сребърните чинии за конфитюр със златен кант. Чиниите със сребърна инкрустация и зелени камъни илюстрират изящния вкус на времето. Чиниите, с които сервирали конфитюр на падишаха, били от чисто злато. Сервизите за конфитюр се внасяли от Германия, Виена и от някои области на Италия, в които се произвеждало керамика и порцелан. Така пристрастеността на османците към конфитюра се превърнала в добър пазар за европейците. При това положение славата на конфитюрите напуснала границите на двореца. Известно е, че конфитюрът се консумирал много и в Англия. Лъжичка конфитюр преди кафе е било обичай Съществува и обичай, който повелява да се вкуси лъжичка конфитюр преди кафе. Причината е подслаждане на устата преди кафето. За целта били изработени сервизи за кафе в комплект с чинии за конфитюр, сервирани в сребърен поднос. Сервизът за конфитюр във формата на мидена черупка се състои от три части. В средната чиния има конфитюр. От дясната чиния, в която са лъжиците, се взима една лъжичка, а в лявата чиния, в която е сложена вода, се оставя употребената. По правило обичаят повелява да се вкуси само една лъжичка от сладкото. Освен това конфитюрът се поднасял и като дар. На сватбата на Хатидже Султан, дъщеря на Мехмед IV, сред даровете, изпратени от нейния избраник Мусахиб Мустафа Паша, е имало захаросани плодове и конфитюри, натоварени на 30 катъра. Приготвяли 60 вида конфитюр Конфитюрът от рози бил един от задължително приготвяните в сарая. Наричали го султанът на конфитюрите. За него се давали и доста средства от разходите на двореца. Източници на розовия конфитюр, приготвян в сарая, били 21 специални градини към двореца и различните видове рози, отглеждани в градините на двореца в Одрин. Друг задължителен продукт, слаган в конфитюра след розата, била теменугата. Конфитюрите от цветя били на голяма почит в двореца. Предимно се приготвяли конфитюри от плодове, на второ място - от цветя, а на трето - от зеленчуци. Конфитюрът от люляк също се предпочитал. И конфитюрът от нарцис бил сред любимите сладка. Плодовите конфитюри от череши, ягоди, черни боровинки, малини, ябълки били сред харесваните сладка. Начело на конфитюрите от цитрусови плодове стои портокаловият конфитюр. Зеленият лимон най-често се използвал за сладки, тъй като има хубав аромат. Конфитюр се приготвял както от пресни, така и от сушени смокини. Сладката от кори на цитрусови плодове са много вкусни. Те били най-консумираните в двореца след конфитюра от рози. Конфитюрът от патладжан също бил едно от най-любимите зеленчукови сладка в двореца. Много популярното сладко от дини се приготвяло, като се отдели вътрешната червена част и се обели външният зелен слой на кората и остане само бялата й част. Разказват, че конфитюрите от тикви и пъпеши също се приготвяли по подобен начин. Тоест има 60 вида конфитюр, а за падишаха се приготвяли 25 вида. Полезен ли е конфитюрът? В Османската държава конфитюрът бил ценен и като полезна храна. Впрочем след проникването му в османските земи първоначално конфитюрът бил предоставен на аптекарите. В речелхането (отделението за приготвяне на конфитюри) се приготвяли и лекарствата на падишаха, т.е. тези отделения били един вид фармацевтични центрове. В онова време по цвета на плодовете били установявани ползите им за здравето. Това научаваме от изследванията на Айтен Алтънбаш, професор в Медицинския факултет "Джеррахпаша" към Истанбулския университет. Конфитюрът от рози действа добре при чернодробни заболявания, както и на стомаха. Доказано е, че конфитюрът от цитрусови плодове е полезен за лекуване на бронхит и задух и улеснява храносмилането. Севинч Йозарслан http://bg.zaman.com.tr/bg/detaylar.do?load=detay&link=2074 [/size]

Haifa Wehbe - Nar el ashwa "The Fire of Desire" Oh, the nights Oh how they left me longing Oh how they drew torture and moans in my mind My heart is sad, my darling, from your absence Your leaving me by myself And my eyes are sleepless The fire of desire from the faraway separation Calling out for you and my heart misses you Let me and go, oh soul of my soul Who will stop the torment of my injured heart? Who will stop the torment of my injured heart? Aaahhhh Oh, from you, my darling Where is the faithfulness? My eye, my darling, is hurt when I sleep Draw me close to your heart and give me warmth Where has your passion gone? It has vanished from my life. <H2 style="MARGIN: auto 0in">ترجمة صوتيه</H2>w ahh min leyaly sho tarket haneen sho resamet bi baly a'azab w 'aneen min baa'dak ya ghaly ana alby hazeen tarekni la haly w a'ayouny sehraneen nar el ashwa' min baa'd el fora' a'am tendahlak wel alb eshta' taa' khedni w rooh ya rooh el rooh beykafi a'azab alby majrooh (2x) ahhh w ahhh minak habibi waino wel wafa a'aini ya habibi mahroome el ghafa arrebni la albak w aa'teeny dafa waino w gharamak min a'omri ekhtafa nar el ashwa' min baa'd el fora' a'am tendahlak wel alb eshta' taa' khedni w rooh ya rooh el rooh beykafi a'azab alby majrooh (2x)

Аз мисля, че ми я преведоха като душа; я елби - моя душа...нещо такова. За по - сигурно питайте Дезерт Принцес - тя е по арабските думички

Как да се научим да гледаме на кафе По фигурите от утайката му можем да гадаем за миналото, настоящето и бъдещето си СТАНИСЛАВА ГЕОРГИЕВА Има хора, които само като погледнат в утайката от кафето ви, могат да ви кажат дали ще си купите кола, кога ще се ожените и дори ще познаят коя зодия сте. Всъщност гледането на кафе изобщо не е чак толкова трудна работа. Всеки може да се научи да разчита фигурите, стига да има въображение. И желание да се остави на полета на фантазията си и да се позабавлява. ------------------------ Гледането на кафе се практикува от векове, но никой не може да каже със сигурност от кога датира. В Африка и Ориента този метод за надничане в бъдещето е със столетни традиции, по-късно добива популярност и в Европа и Америка. Предполага се, че се гледа на кафе най-малко от 1000 години. Самата практика на пиене на кафе е по-стара и според една от хипотезите води началото си от Етиопия. Оттам арабски търговци я пренесли в Европа, а оттам се разпространила из целия свят. Странният обичай да се взираш във фигурите на кафейната утайка и да търсиш в тях знаците на съдбата е бил разпространяван вероятно от пътуващите цигани. Мистиците смятат, че всяка чаша пази тайните на оня, който я е изпил. Гледачките на кафе твърдят, че докато отпиваме от ароматната си напитка, проблемите, емоциите, мислите и мечтите ни се отпечатват като символи на дъното на чашата. А какво по-приятно и забавно от това човек да се научи да ги разгадава сам? Според вещите в занаята трябва да "се гледа" само на турско кафе, защото само така се получава гъста утайка. Кафето трябва да къкри в бакърено джезве в присъствието на човека, на когото ще се гадае. Зърната задължително са ситно смлени, за да се получи хубава утайка. Колкото по-тъмна е на цвят магическата напитка, толкова по-ясни и отчетливи фигури се получават накрая. Кафето се вари със или без захар (по желание) на слаб огън. Така става най-вкусно и ароматно. Веднага след като се свали от котлона, турското кафе се налива в чашки. Всяка чаша може да се използва за гледане на кафе, но най-подходящи са кръглите от бял порцелан. На Запад има доста хора, които се занимават професионално с тази дейност - срещу съответен "хонорар". Затова обикновено те имат цял специален арсенал за гледане: една или две чашки, нарочно избрани и предназначени за гледане, предпочитани сортове кафе от определени марки. Каквато и съдинка да изберете, трябва предварително да я измиете и подсушите. Така ритуално я изчиствате от отрицателни въздействия. Психологическият момент не бива да се подценява. Преди да започнете да гледате, трябва да се освободите от напрежението и да не мислите за собствените си проблеми. Трябва да предупредите човека, на когото гледате, да мисли за това, което най-силно го интересува в момента. Чашката с кафе се поднася с дръжката напред. Специалистите съветват да се хване с двете длани и да се отпива бавно само от едно място. Когато кафето е изпито, чашата се завърта 3 пъти в посока, обратна на часовниковата, и се поставя обърната върху чинийка, за да се оттече. Фигурките се образуват и засъхват след около пет минути. След което започва интересната част. Гледащият на кафе трябва да прояви интуицията си и пусне въображението си да се рее свободно. Сладкодумието е много съществено за гадаенето също. Гадателите казват, че същността на човека остава в чашата и те трябва само да я разчетат. Всички символи, очертания и фигури в утайката имат значение. Не бива да се подценяват дори малките точици и знаци. В началото обаче започнете с разграничаването на по-големите фигури. Оставете подсъзнанието си да се развихри и да открие образи в утайката. Според разположението на фигурите в чашата се тълкува кога ще се случат предсказанията или дали вече са се случили. На дъното е изписано миналото на човека, средата отразява настоящето, а в горната част на чашата се отпечатват знаците за бъдещето. Колкото по-близо до ръба се намират фигурите, толкова по-скоро ще се случат събитията, които са ни подсказани от утайката. Образите, които се намират близо до дръжката, имат особено значение за човека, на когото се гледа. Смята се, че дръжката е съединителното звено между чашата и този, който я държи. Затова символите в тази част от чашата са ключови и трябва да им се обърне по-голямо внимание. Размерът на фигурите също има значение. Колкото по-големи са образите, толкова по-значими са те за живота на човек. Специалистите твърдят, че колкото по-малко утайка е останала в чашата, толкова по-добре. Светлата чаша предсказва щастлив живот, малко проблеми и безоблачно бъдеще. И обратно, ако повече кафе се е натрупало по стените, значи, че човекът има неприятности и грижи. Многото пръснати точици показват движение. Ясно очертаните линии - планове за изпълнение на определена цел. Вълнообразните линии говорят за несигурност, а неясните - за препятствия. Ако кафето се е стекло по външната стена на чашата, чака ви пътуване. Дългата следа означава дълъг път Можете да гледате и по фигурите, които са се очертали в чинийката, докато утайката се е оттичала. Освен животни, предмети и човешки фигури в чашата обикновено могат да се наблюдават числа и букви. Числата означават време. Ако са малки, най-вероятно става въпрос за дни, по-големите обозначават месеци и години. Буквите най-често се тълкуват като инициали на хора, които са важни за този, на когото се гледа. Важността на буквите се разкрива и от това, което стои до тях. Ако близо до дръжката на чашата се е образувала буква, то тя непременно е част от името на най-близкия ви човек - любим, съпруг, дете, роднина или приятел. Това е. Оттук нататък сте вие и въображението ви. Най-важното в гледането на кафе е то да ви носи удоволствие. Какво означават фигурите? Ангел Предвестник на добри новини, подсказва, че някой се грижи за вас и сте добре предпазени от злощастия. Ако е на ръба на чашата, очаквайте добрите новини много скоро. Бебе Блага вест, а защо не и нов член на семейството? Бижута Голяма сполука, светло бъдеще. Ако е на дъното на чашата, говори за аристократичен произход. Възел Показва, че се тревожите за нищожни неща. Гнездо Голяма любов и привързаност към дома или децата. Ако е на ръба, очаква ви в бъдеще уютен дом. Гъба Придобивка, подаръче. Дърво Хората виждат у вас сила и благородство. Означава още, че сте уважаван и стабилен човек. Звезда Символ на надежда и осъществени мечти. Змия Ще се наложи да вземете важно решение. Понякога означава и враг, човек, който ви мисли злото. Камбана Към вас идва известие за сватба. Капки Очаква ви малка сума пари или щастливо стечение на обстоятелствата. Ключ Голям късмет и успех - сега е моментът да осъществите мечтите си, особено в сферата на образованието. Означава и разгадаване на някаква тайна. Кола Ако е добре очертана, колата е знак за предстоящо пътуване. Но ако линиите й са накъсани или замъглени, ви очакват неприятности с автомобил. Легло Пазете се от нещастни случаи. Ако внимавате и мислите, преди да действате, ще ви върви много. Метла Вие влизате във форма, за да почистите себе си и обкръжението си. Очаква ви положителна промяна във външния ви вид. Нож Внимавайте какво говорите пред другите, заобиколен сте от предатели. Означава и изневяра. Ножица Предупреждение за измамни приятели. Обувка Ако е добре оформена, сега животът ви е спокоен, приятелите и съседите ви харесват. Означава и че сте стъпили здраво на земята. Ограда Заобиколени сте от препятствия, измислете нещо ново, за да ги преодолеете. Значи още, че сте добре защитени от негативно влияние. Огън Страст, символ на любовта. Може да е предвестник също за вълшебна еднократна среща. Паяк Показва успех във финансите. Ако е на ръба на чашата, предприемете спокойно финансов риск. Пуснете си и един фиш - има голяма вероятност да спечелите. Планина Имате основна цел в живота. Ако планината е добре оформена, скоро ще достигнете върха. Ако образът е накъсан, трябва да премислите стратегията си. Подкова Успех при дълго пътуване, а също и ново пътешествие. Пръстен Ако е добре очертан, значи брак. Но ако е накъсан - развод или раздяла. Птица Към вас летят добри новини. Риба Мъдрост и щастие плуват към вас, използвайте даровете мъдро. Може да значи и празнота в душата. Самолет Предстои ви пътуване със самолет. Може да символизира силно желание да промените сегашния си начин на живот. Слон Помощ от приятели или роднини - чудесно време да поискате голяма услуга. Стълба Изкачвате се бавно, но ще постигнете целта си. Цветя Носят щастие без значение от вида им. Обичате да се раздавате и да помагате на хората. Чаша Бъдете благодарни за това, което имате, и не пожелавайте повече. Значи и пълнота, задоволеност от живота. Ябълка Плодоносно време за творчество. Символ на изкуството. Яйца Ако са са счупени, предсказват загуба на пари. Ако са здрави - печалба. (Значенията на фигурите са от книгата "Как да гледаме на кафе", София, изд. "Слънце", 2001 г.) Чашките от порцелан са най-подходящи за гледане на кафе. Снимка: Николай Дойчинов http://www.segabg.com/online/article.asp?i...=8&id=00001

Трапезата на дявола Разположен на едноименния залив Градския пазар винаги е оживенМалкото прелестно градче, разположено в едноименен залив в Егейско море, срещу гръцкия стров Лесбос, е едно от местата в света с високо съдържание на кислород във въздуха. В древните векове градът е бил познат под името Кидонай и в него са живеели гърци и турци. Съвременен Айвалък е основан през 1929 година, като в резултат на подписаният в Лозана мирен договор, в града били преселени турски жители от областта Македония, Гърция, от островите Крит и Лесбос. Мястото е заобиколено от масиви с маслинови дървета, от чиито плодове се произвежда голяма част от най-добрия турски зехтин. Най-добрият начин да откриеш Айвалък е да минеш по тесните му улички почти непроменени от времето, когато за първи път са били оформени. Изпълнени с колоритни каменни къщи с перденца, развяващи се на бриза извън прозорците, с редиците бутилки със зехтин върху кухненските подпрозоречни дъски, с уникалните халки за хлопане на вратата, закрепени върху големите порти на тези къщи и с фигурите, гравирани върху стените над тези порти - пълна очевидност за мозайката от култури на този град. Рибните ресторанти по брега са посещавани почти всеки месец от годината от тези, които търсят удоволствието в рибните ястия, които идват от Измир и даже от Истанбул само, за да прекарат тук уикенда. Когато някой отиде в Айвалък, никога не трябва да пита някой от жителите дали е бил на остров Джунда, защото отиването до там е задължително. Остров Джунда е известен с градинските си кафенета, пълни с много възстари жители на Айвалък, които разговарят за миналото време, превключвайки от гръцки на турски и обратно. Хълмовете, заобикалящи града се наричат като Шейтан Софраси (Трапезата на дявола). Те се издигат над Айвалък и остров Кунда и са "задължителни" за посещение по-специално поради впечатляващия залез, който от това, най-високо в Айвалък място, е незабравим спомен. Според легендата Дявола откраднал дъщерята на султана и на това място е бил заловен. И днес можете да видите отпечатъка, оставен от стъпката му. Туристи от цял свят посещават това място известно с поразителната панорамна гледка към Айвалък и островчетата около него и с невероятно красивия и романтичен залез. Няколко километра южно от Айвалък е Саръмсаклъ - малко курортно градче, известно с най-добрата пясъчна плажна ивица. През сезона хотелите, плажа и заведенията са пълни с туристи. В сравнение с Кушадасъ Саръмсаклъ може да се определи като доста спокоен курорт. Елица Рангелова http://www.journey.bg/guide/guide.php?guid...ype=10&page=

Принцовите острови31.10.2004 г. Тук няма тълпи, няма автомобили, няма задръствания. Улиците са почти празни, хората стоят в сянката на маслиновите дървета, времето е топло и човек има усещането, че дори през ноември слънцето грее тук повече, отколкото на континента. Всъщност групата острови се намира едва на няколко часа от София и на разстояние от петдесетина минути от Истанбул. Обаче е очевидно, че разстоянията тук нямат значение, след като човек може да каже, че се намира на край света. Просто мястото предполага спокойствие. А дори местните търговци нямат досадния навик да се пазарят за каквото и да е било. Принцовите острови всъщност са разположени сред Мраморно море. Всичко на всичко става въпрос за девет острова и две скали, известни като Къйзъл адалар - Принцовите острови. Островите са разположени на 20-ина километра югоизточно от Истанбул. За около петдесетина минути с ферибот се стига до първия - остров Къналъ Екскурзоводите имат симпатии към него, защото винаги го обявяват за най-красивия. Той е бил любимо място на византийските аристократи, а днес - на екскурзиантите от Истанбул. Получил е името си от червения като кръв цвят на почвата и скалите. Тук императрица Ирина е заточила и ослепила сина си Константин. Ето какво се вижда от корабчето - бели пясъци с декоративни палми, гористи хълмове и слънце. На кейовете все още се срещат онези стари морски вълци, взети направо от детските анимационни филми. Моряците предлагат прясна риба и пушат флегматично. Ако гледката не се хареса на човек - няма проблеми. Корабът пътува час и половина, спира на всеки от четирите обитаеми острова, така че туристите могат да ги разгледат и да си харесат къде да спрат. Това, което се вижда още от корабчето, си струва - хубави пясъчни брегове, малки кейове, на които са привързани не само рибарски лодки, а предимно яхти и лъскави корабчета. Плюс красиви бели къщи, разбира се. Повечето от тях се дават под наем, така че проблемът къде може да отседне човек е наистина въпрос на прищявка. Просто трябва да си хареса остров. Къналъ всъщност е много спокойно място - малки къщи и симпатични хотели, много зеленина, една търговска улица по крайбрежието. Плюс много кафенета, които предлагат черно турско кафе и захаросани сладкиши, рибни ресторантчета и едно-две магазинчета, които съществуват на принципа, че в тях трябва да има всичко - от зехтин до дънки. Мястото не е подходящо за купуване на подаръци. Посещението на самото място е подарък. Всъщност хората, които идват тук, обикновено са привлечени не само от средиземноморския климат и слънчевите дни, но и от гръцкия манастир "Исус Христос". Той е разположен в най-високата част от острова и панорамата оттук си струва. Освен това манастирските градини по правило са хубави. Тази не прави изключение - декоративни храсти, маслинови дръвчета, бръшлян и гледка към Истанбул. Като се вземе предвид всичко - липсата на автомобили, хубавата природа и фактът, че островите не са пренаселени, излиза, че Принцовите острови са идеални за разходки. След като хората тук нямат автомобили (единственият автомобил е на полицията), остават им единствено изтънчените удоволствия от дългите разходки по крайбрежията и пътуването с елегантни файтони. От деветте острова активно обитаеми и курортни са Къналъ, наричан още Проти, Бургазада (Антигона), Хелбелиада (Чалки) и най-големият - Бююк ада (Принкипо). На островите Кашик Адаси и на Яссида (Плати) има няколко частни къщи, а Сиврида, Седефадасъ и Тавшанадасъ са необитаеми. Островите са свързани с много исторически събития. На Къналъ е бил заточен император Лакатин, а Лъв Армянин - обезглавен. Историческите хроники споменават много често островите във връзка с изтезания, ослепявания и екзекуции на императори и патриарси. Общата площ на Принцовия архипелаг е едва 11 квадратни километра, но за сметка на това тук има всичко - лозя, маслинови горички, палми. Климатът е средиземноморски и онова усещане на туриста, че тук слънчевите дни са повече, отколкото на континента, е вярно. Освен това трябва да се кажат и няколко добри думи за Мраморно море - водите дори край пристанищата са чисти и прозрачни. Островите не са били особено популярна дестинация и в миналото. Някога са били наричани "Народни острови" и на тях живеели предимно монаси и отшелници. По времето на Византийската империя се появяват имената - Папаз адалар (Островът на свещениците) и Къйзъл адалар (Принцови острови). Оттогава остава навика тук да бъдат изпращани на заточение неудобни за владетелите принцове, свещеници, знатни поданици, дори крале. Разбира се, по-късно - в началото на XX век, заможните турци в Истанбул установяват, че на заточениците хич не им е било лошо сред тукашната природа и спокойствие, и започват да се отбиват през седмицата за ден-два. Екскурзиите остават популярни и до днес. В миналото основателят на Република Турция Кемал Ататюрк организирал големи тържества тук и непрекъснато намирал поводи да покани важни личности на островите. Именно знатните гости от Европа постепенно разчупили ориенталския вид на екскурзиите и заговорили за Принцовите острови като курорт. Буюк ада Местните хора казват, че той по нищо не отстъпва на известни курорти. Той е най-големият остров - 5.4 кв. км. В античността се е наричал Питиус. Вилите са построени на отделни групички, на югозападните склонове. Преобладава вечнозелената растителност с огромни палми, пинии, олеандри, чимшири, кипариси. Брегът е стабилизиран с огромни скални късове, а хората се припичат върху тревния пояс, под сянката на палмите. Както и сградите на останалите острови, и тук къщите са изградено от дървени, боядисани в бяло няколко етажни вили в типично средиземноморски стил. Основно превозно средство е велосипедът, а файтоните са и превозно средство, и туристическа атракция. Конете пък са подковани с гумени подкови. Така е още от Средновековието, за да не нарушава тропотът на конските копита почивката на знатните люде. Има и малко колорит все пак - търговска уличка с малки магазинчета, където се предлагат наргилета, поне десетина видове баклава и сиропирани сладкиши, черно турско кафе и пожеланието "ако е рекъл Аллах"... Практична информация Фериботът за Принцовите острови може да се хване в Истанбул на две места - пристанищата Еминюн (близо до Топкапъ и Египетския базар) или Кабаташ. Билетът струва към 2 евро. Дори човек да не е почитател на островните преживявания, разходката из Мраморно море си струва. Освен това Истанбул, видян отдалеч, също е доста красив. Отдалеч се вижда цялата европейска част на новия Истанбул - кварталът "Галата" и 60-метровата отбранителна кула, "Бейоглу" с центъра "Таксим", дворецът на султаните "Долма бахче". По-късно - вече от островите, може да бъде видяна и азиатската част на града - Кадикьой, с голямата гара "Хайдар паша", Селимовите казарми и Ускюдар, наречен още Златния град. На почти всички острови могат да се наемат файтони за разхода, като цената на малка обиколка (с продължителност 45 мин.) е около 9-10 евро, а на голямата обиколка (над един час) е нещо от вида на 22 млн. турски лири, или 15-18 евро. Има и велосипеди под наем, както и възможност да се яздят коне край брега. Все пак дори обиколката пеша на острова не е за изпускане. Автор: Оля Стоянова http://ide.li/modules.php?name=News&fi...cle&sid=451

Музиката на Индия - стилове, история и развитие [/color] India е една от малкото страни в света, които могат да се похвалят с такова голямо разнообразие от стилове в музиката си, такъв голям колорит и ритмичност на мелодиите или с такъв голям архив от филмова музика на различна тематика. Изключително пъстрата култура на страната създава възможност всеки отделен регион да съзадва собствена музика, която съчетава традиционното с типичното за този регион. Така са се оформили 5 основни стила в хинди музиката .1. Класическата индийска музика се разделя на Carnatic i Hindi. Първият стил е типичен за южните части, а вторият - за северните части на страната. База за формирането и на двата стила обаче е т.нар. "рага" . Това е основен фрагмент или мелодия, който има специфично звучене. И до ден днешен се смята, че рагата е основата на индийската музика. Подобна на рагата мелодия е също "тала", която обаче с времето се трансформира и днес се среща в музиката само на определени части на Индия. 2. Bhajan е друг стил музика. Това е стилът на меланхоличните песни и балади. те също могат да бъдат с различна тематика. Характерен е с бавен и тежък ритъм.3. Ghazal е стилът на поетичната и романтична музика, обикновено на любовна тематика. Думата идва от арабски "газъл", коеот означава "говоря с жена". 4. Филмовата музика е отделен жанр в индийската музика. Тя е най-популярния и слушан жанр в страната. Саундтраците с индийски песни отдавна надхвърлят милиони. Песните са с различна тематика, наситени с много силна мелодия и текст. Този вид музика е придобил вече и световна известност .5.Стилът БАНГРАBhangra - този стил е вторият най-слушан и най-популярен стил в Индия. характерен е изцяло и само за северната част и по-специално за щата Пенджаб. Това е фолклорна танцувална музика, много ритмична, бърза и весела. Корените на bhangra се крият в един популярен в Пенджаб (североизточна Индия) новогодишен празник, посветен на плодородието и наречен Мела. Преди около 200 години този празник се пренася в градовете, запазвайки ритуалния си характер и в стъпките на танца, придружаващ ритуалите, и днес лесно ще открием движения, имитиращи земеделски дейности. Самото име на музиката идва от думата bhang - коноп, земеделска култура, разпространена из целия Пенджаб и използвана не само в текстила. Типичен за танца е акомпаниментът на dhol - силно звучащ цилиндричен барабан, призоваващ хората да отбележат с веселие новата реколта. Ритуалът е придружен от буйни танци и невероятни подскоци, граничещи с акробатика. Текстовете са романтични, забавни а понякога и с еротичен подтекст, като краят на всяка строфа е придружен от шумно биене на барабани. В последната строфа пеят всички танцуващи. Първоначално в танците са участвали само мъже, но по-късно ритуално-екстатичният характер на тази традиция отстъпва все повече и празникът придобива карнавален оттенък, като в шествията участват заедно мъже и жени. Пренесена във Великобритания, банграта започва да се изпълнява с електрически усилени инструменти, прибавени към традиционните перкусии. Шрейа Госал е една от най- популярните и обичани индийски певици. Родена е в семейство на високо образовани родители. Баща й е инженер-изследовател в областта на ядрената физика, а майка й е филоложка. Първите си стъпки в музиката тя прави още на 4 години. Талантът й е открит от баща й, който решава да й даде подходящото образование в тази насока. Още като малка Шрейа пее заедно с майка си, която обичала да забавлява гостите си с музикални изпълнения. Така след инициативата на баща си, тя започва да посещава музикалното уилище в Кота, където учи класическа индийска музика.Първият й пробив става чрез компанията ТВС Са Ре ГА Ма в местната телевизия Зее, която е изцяло посветена в търсенето на млади таланти. Преминала през няколко интервюта, тя е избрана измежду 75 деца, представили се със свои песни и печели наградата на телевизията за най-добър млад талант. По-късно тя печели мега-наградата на публиката (през 1996) По време на участието и в това шоу Санджай Бханасали (известен музиковед) чува гласовите й способности и се впечатлява. След година и половина той я кани за участие към саундтрака на касовия филм "Девдас". Това е всъщност и дебютният й филмов сингъл.В разстояние само на 1 година, тя печели 8 награди.По настоящем Шрейа следва последна година мениджмънт. Слуша симфонична и инструментална музика, кънтри, както и нейната любима група АББА. Но душата й си остава определено индийската музика. Участвала е като певица към саундтраците на "Out of control", "Tujhe meri kasam", "Aarman", Desh devi", "Jism" (от който е и песента, която ви представям днес).Изкуството на индийския танц Обикновено, говорейки за Индия, не можем да пропуснем да отбележим и красотата на индийския танц с цялата му грациозност, пищност и мистика. Мнозина вероятно смятат, че той е смесица от някакви странни движения и чупки на кръста и ръцете, но всъщност индийският танц крие в себе си широка философия, почерпила основите си още от древната индийска митология, защото за индийците танцът не е само вид "език на тялото"- за тях танцът е преди всичко израз на емоция. Затова и всичките му форми и разновидности се базират на 9-те емоционални степени: hasyа (щастие), krodha (гняв), bhibasta (неприязън), bhaya (страх), shoka (тъга), viram (кураж), karuna (състрадание), adbhuta (учудване) and shanta (спокойствие).Класическите индийски танци са свързани изцяло с индийската митология. Както вече беше споменато, те не са просто някакви откъслечни движения, а изкуство с цел да въздейства върху зрителя като предаде определено послание. Тясно свързани с религията и митологията, индийските танци винаги пресъздават случки и епизоди от нея. Ето защо за покровител на това изкуство в Индия се смята богът Шива, който е основният Бог на хиндусите, наричан още "кралят на танца". Един от най-трайните символи, запазен и до днес и смятан за символ на "вечния танц на душата" е фигура, изобразяваща космическият танц на Шива. Индийците вярват, че този танц изразява 3те основни сили на Вселената - съзиданието, съхранението и разрушението.Принципно индийският танц съчетава 3 елемента: ритъм, емоция и драматичен елемент. Те присъстват задължително в сюжета на всеки един танц като първите 2 елемента се прилагат съответно с определена част от тялото . Например ритъмът се изразява чрез движенията на кръста, коремната област и краката. Емоцията се изразява само с очи и ръце и особено пръстите на ръцете - всяко свиване или изпъване на пръст, събиране, раздалечаване и образуване на фигури от пръсти означава различна емоция. Съчетанието на всички тези движения формира цялостното послание на танцьорите към публиката. Класическите индийски танци, подобно на стиловете музика, се подразделят на няколко форми в зависимост от различните региони и щати на страната. Bharatnatyam за щат Тамил НадуKathakali за щат КералаKuchipudi за щат Андара ПрадешManipuri за щат МанипурKathak за щат Утар ПрадешOdissi за щат Орисса(Индийските щати са около 12 на брой като всеки един е автономен и се различава по своя диалект и традиции от останалите. Основните форми на индийския класически танц са 6 като за останалите щати са типични традиционни танци, които се практикуват на празненства и събирания на нерелигиозна основа или ако са на религиозна основа, се припокриват с основните 6 форми)Отделно от класическите танци, съществуват още множество други традиционни танци, които носят спецификата на отделния регион. Те не са толкова строго религиозни. Такъв е например популярният стил Бангра за щата Пенджаб, който е изключително ритмичен и създава прекрасно настроение за танци. Типичен танц за щата Гуджарат е "гарба". При тях няма строго определени позиции и движения, а няколко водещи елемента, които могат да се "доукрасяват" в последствие индивидуално от всеки танцьор.Музиката на индийския танц е много свежа, наситена с ритъм, бърза , по-рядко бавна.Обикновено индийските танци се изпълняват на инструментална класическа индийска музика (такова линкче съм дала малко по-горе в предишната тема за стиловете музика). А сега ми се иска да ви дам едно линкче за песен, подходяща за фолклорен индийски танцИ тъй като индийският танц безспорно е свързан с празненства и религиозни чествания, тук е моментът да споменем и факта, че в индийския религиозен календар се наброяват около 300 фестивала, свързани с определено божество от индийската митология. Неотлъчна част от тези фестивали са фойерверките, огньовете, танците и пищните облекла (за които ще ви разкажа в другата тема)Традиционното индийско облекло Традиционната женска дреха в Индия се нарича "сари" - думата идва от санскрипт и означава "парче плат". Всъщност индийското сари представлява именно това - дълго и широко парче плат, което може да се увива по различни начини около тялото на жената. Днес, с модернизирането на текстилната индустрия, пазарът на сарита е изключително разнообразен откъм модели и шарки. Обикновеното(всекидневно) сари е изработено от памук. За зимните месеци има специални сарита, които се правят от фабрична вълна. В зависимост от кастата обаче сарито може да бъде изработено от коприна и други по-фини материи. Специфичното при тази женска дреха е, че по начинът на "увиване", цветът и материята, от която е направена, може да се разбере статусът, възрастта, религията и от кой регион на Индия произхожда жената. Така например по-заможните индийци предпочитат жените им да носят копринени сарита с фина бродерия и орнаменти от мъниста и скъпоценни камъни. По-младите момичета обикновено обличат по-леки сарита с по-светли и свежи цветове, докато по-възрастните жени се носят в по-тъмни цветове. Към всяко сари задължително има тясна къса блузка с къс (или без) ръкав, която се носи под него и се нарича "чоли". Това придава завършен вид на индийската дреха и я прави по-стабилна. Друга популярна женска дреха е т.нар. "salwar-kameez". Тази дреха е типична за жените от северните щати Кашмир и Пенджаб. Тя е съставена от 2 части - панталон, който се стеснява към глезена и горна част подобна на туника, която достига обикновено до коленете. Може да бъде с къс, с дълъг или без ръкав. Разновидност на "salwar-kameez" е т.нар. "salwar kurta". Разликата при него е, че панталонът наподобява тип "чарлстоун". Напоследък на мода сред младите жени в Индия е дрехата тип "lehenga" . Тя представлява къса тясна блузка над пъпа, комбинирана с дълга пола, която се разкроява надолу. Дрехата е изключително атрактивна и подходяща за горещия летен сезон. Въпреки, че индийските жени се носят в традиционно облекло, индийските мъже предпочитат да се обличат по западен стил, което не означава, че мъжете нямат традиционно облекло, но поради голямата им ангажираност в обществото и светския живот, те предпочитат да са елегантни. Обикновено носят костюм с вратовръзка, а по-младите момчета се обличат спортно. Единствено в някои села или на големи религиозни празници могат да се видят мъже, облечени изцяло в традиционното им облекло , което в повечето случаи представлява панталон и дълга мантия върху него. Символиката на Индия Птица: Птицата, която е приета за национален символ на страната е Паун. Смята се, че неговата красота и смесицата на различни цветове в окраската на перата му изразява красотата и разнородността на различните региони в Индия, които обаче са намерили най-точния начин да бъдат колкото разнородни, толкова и сплотени. Животно: За национален символ на страната е избран Бенгалският тигър. Освен, че се среща изключително и само в щата Бенгал, което прави индийците изключително горди, той е едно от животните надарени с грациозност, пъргавост, лесна адаптивност и борбеност - качества, които са присъщи на индийския народ. Плод: Плодът, станал национален символ на Индия е мангото. Изключително разпространен в цялата страна, този плод е основна съставна част от менюто на всеки индиец. Дървото, от което се ражда индийското манго, се смята за най-плодовитото дърво на тропика, а плодът съдържа най-голям концентрат витамини А, С и Д, което води до асоциацията с индийския народ, който е един от най-плодовитите в целия свят. Цвете: Цветето на Индия е водната лилия. И това съвсем не е случайно. В Индия водата заема важна част от живота на хората. Водата е символ на обвързването между двама души, както и символ на духовното успокоение и пречистване. Именно затова, хората там вярват, че когато си нервен или ядосан, трябва да изпиеш чаша вода, за да се успокоиш и да мислиш по-трезво. Водната лилия е символ на мъдростта и спокойствието, което може да се усети у всеки един индиец. Индийският народ е философски народ, а водната лилия от край време е наричана "цвете на философите". Освен тези традиционни символи , има и 2 свещени символа, които вероятно всеки знае от обща култура - това са "свещената крава" и слонът.

Йога - начин на живот Ермина Дончева | 2006-06-08 "Човешката личност се състои от три основни компонента: тяло, ум и душа. Да владеем тялото си, да контролираме ума си, да бъдем посветени в големите загадки на душата и да достигнем до равновесие на тези три нива на съществуването – физическо, умствено и духовно – това е йога." Свами Сатянанда Сарасвати Какво представлява йога? Йога е една от шестте ортодоксални системи на индийската философия. Тя се заражда преди 2000 години в Индия, като практично философско течение, чието влияние с годините се разпространява по различни краища по света. Може да се каже, че е най-древната система за самоусъвършенстване, която работи над тялото, ума и душата и допринася за укрепване на физическото здраве, психическа стабилност и духовно развитие. Поради своята земна философия – близка до нуждите на човека, тя лесно се е приспособила към начина на живот на различните народи и техните специфични култури. Йога изразява хармония на всяко ниво, както свързва тялото, ума и духа на всеки практикуващ, така обединява и самите практикуващи. Според индийските философи, чрез йога човек достига крайното освобождение, сливайки се с Всемирния дух. Думата "йога" произлиза от санскритския корен "юдж", който означава "свързвам", "съединявам" и се тълкува като насочване и концентрация на вниманието с цел практикуване и съединение на нашата воля с волята на Бога. Йога практики Йогийските пози или така наречените асани са упражнения, имащи за цел да подобрят физическото състояние на човека, като развият гъвкавост, сила и равновесие. Чрез заемане на специфични пози на тялото се отварят различните чакри – психо-енергийните центрове. Така асаните освобождават тялото от стреса, то се отпуска и напрежението изчезва. Тази практика е много важен фактор при медитацията и Пранаямата. Всяка асана е с различна трудност и действа на определено ниво – физическо, умствено, емоционално, енергийно. Работи се най-вече за разтягане на различните части на тялото, масажиране и стимулиране на енергийните центрове и вътрешните органи. С усъвършенстване на асаните – практиките стават по-трудни и сложни. Дихателната практика пранаяма е от особена важност за всеки практикуващ. Прана означава дъх, вятър, космическата жизнена енергия, духа на душата и др. Древните са смятали, че регулирането на дишането може да се свърже с контролирането на дивите животни. Практикуващият чрез техниките на дишане постига мисловен контрол, отключвайки и балансирайки виталната енергия – праната, която е навсякъде около нас и в нас. Целта е чрез упражнения да се увеличава количеството й. С помощта на дишането, човек въздейства върху мозъчните полукълба, успокоявайки ума, постига вътрешен мир. От друга страна Пранаяма масажира всички останали органи на нашето тяло, чрез дълбокото и спокойно вдишване и издишване. Освен асани, пранаяма и медитация, съществуват и други техники за релаксация, отпускащи ума и тялото и освобождаващи ги от напрежението. Тези техники помагат тялото и умът да се заредят, така както им въздейства сънят. Човек се стреми да се отърси от мислите си и да насочи вниманието към дейности, които са емоционално неутрални. Една от тях е осъзнаване на дишането на различните части на тялото. Но най-въздействаща е практиката йога Нидра. Тя е вид медитативна техника, която се практикува в повечето случаи в легнало положение – тялото спи, а ума се зарежда. Не случайно е наречена "йогийски сън" и е любимо упражнение на повечето практикуващи. Медитацията може да се разглежда като упражнение на ума, в което съзнанието е празно. Концентрацията е непрекъсната, а ума е в състояние на съзерцание. Съществуват много техники, чрез които може да усъвършенствате медитацията си – осъзнаване на дишането и тялото, мантри, специфични поклащания и др. Кои са етапите на йога? Според мъдреца Патананджали (200 в. Пр. Хр.) йогата се дели на осем етапа – лимба. Първата е Яма. В този етап практикуващият възпитава у себе си петте етични правила – любов, честност, въздържание, да не краде и да не се лакоми. Втората е Нияма. Разкрива петте ръководни принципа на личното поведение – чистота, доволство, самодисциплина, самоусъвършенстване и преданост на Бог. Асана – през този етап се упражняват пози или упражнения, които спомагат за усъвършенстването на тялото и в последствие на съзнанието. Пранаяма – е етап, в който човек упражнява различни техники на дишането. Пратяхара – откъсване на съзнанието, постигайки независимост на ума от сетивата. Дхарана – на този етап човек се учи да концентрира мисълта си в една точка. Дхяна – усъвършенства медитацията. Самадхи – блажено състояние на просветление, за което йогата е само един от пътищата. http://www.az-jenata.com/index.php?page=article&aid=2424

МЕДИТАЦИЯ И БУДИЗЪМ Съгласно ведически представи индивидите не са нищо друго освен крайната реализация на абсолютното на­чало. Ето защо съвсем естествена изглежда и крайната цел на хиндуистката етика - постигане на единство на индивидуал­ното "Аз" с абсолютното начало. Пътищата за това се посоч­ват в автентичната система йога (вайдика). Според Накамура (1912 – 1999 г.) "в резултат от приемането на абсолютното начало, към което всички индивиди и предмети принадлежат, повечето хиндуисти се концентрират върху идеята за единоначалието на всич­ки неща. Те гледат на наблюдаемия свят като на илюзия". Грим характеризира предбудисткия период в Индия с по­мощта на цитат от големия испански поет Калдерон: "Живо­тът е само сън и всеки сънува постъпките си - царете съну­ват, че са царе и управляват . . . Разбира се, животът е само сън и дори сънищата са сън". В будизма за разлика от хиндуизма се приема, че светът е без начало и без край - никой не го е създал, той е вечен. В учението на Буда основна роля играе доктрината за прераждането, съгласно която в момента на смъртта на човек или животно се ражда друго същество. То носи опита от миналите си прераждания. От тази гледна точка отделният живот се разглежда като преминаване през един клас на едно безкрайно във времето училище, крайната цел на което е достигане на състояние на съвършенство - нирвана. Буда приема, че той самият е напълно събуден от "сънищата" на живота. Той проповядва: "Не вярвай в това, което си чул, не вярвай в учения, дошли до теб през много поколения, не вярвай в неща само защото се следват сляпо от мнозина, не вярвай в неща само защото са казани от мъдреци, не вярвай в истини, до които си стигнал с помощта на навика... Анализирай и когато резултатите от това са в съгласие с причината и от тях произтича добро за един или мнозина, приеми ги и живей с тях!" Макар че съществуването на боговете не се отрича, в ранния будизъм те не притежават съществено значение. Съдбата на индивида се определя от тъй наречения закон на кармата, съгласно който постъпките на човека предопределят неговото бъдеще, не само в настоящия живот, но и в бъдещите прераждания. В ранните си стадии будизмът като философско - етично уче­ние е проявявал търпимост към религиозната принадлежност на своите последователи и не е представлявал религиозна док­трина. В основата на учението на Буда са залегнали четирите "благородни истини": 1.Животът е пълен със страдания. 2.Животът е причина за страданията. 3.Страданията мотат да бъдат прекратени. 4.Съществува път за прекратяване на страданията, водещ до нирвана. Пътят за прекратяване на страданията съдържа осем отдел­ни степени. Те са: 1.Правилни представи - приемане на четирите истини. 2.Правилни стремежи - желание за достигане на нирвана. 3.Въздържане от - лъжи. 4.Въздържане от насилия към други същества. 5.Препитаване по честен начин. 6.Правилни усилия, състоящи се в: предотвратяване на появата на лоши качества, борба с появилите се лоши качества, създаване на блага, които не са съществували, увелича­ване на благата, които съществуват. 7.Правилни мисли и възприемане - не трябва тялото, чувствата и емоции­те да се идентифицират с "аз", не трябва предметите, с които сме свързани, да се разглеждат като собственост, не трябва тук и сега да се говори какво е било казано там и тогава. 8.Правилна медитация - върху веригите, произтичащи от тялото, върху злото, което се поражда от усещанията, върху непостоянството, на идеите, върху условията на съществува­нето. Съгласно будизма всеки се намира на път. Този път е безкраен и може да бъде извървян с помощта на огромен брой прераждания. В резултат на събрания опит от всяко прераждане се приема за възможно индивидът да се усъвършенствува и да достигне състоянието нирвана, в което е безгранично свободен от проблемите на съ­ществуването. На санскритски нирвана означава да "излезеш отвън", което може да се интерпретира като "да се изстудиш" по отношение на емоционалното съществуване... Едно от средствата, в учението на Буда, за достигане на нир­вана е усъвършенствуването на интуитивното мислене с по­мощта на медитация. Основна медитативна техника в будизма е концентрацията върху дихателния процес. Като илюстрация ще представим следната автосугестивна техника описана в "Сутри на пълното осъзнаване на дишането" (Anapanasati sutta), авторството на които, според Грим, се приписва на самия Буда: „Сядам с кръстосани под мен крака и с изправен гръбначен стълб. Съзнанието ми е концентрирано върху акта на издиш­ване, съзнанието ми е концентрирано върху акта на вдишване: Правя дълго вдишване. Правя дълго издишване. Правя късо вдишване. Правя късо издишване. Усещам дишането си - вдишвам навътре. Усещам дишането си - издишвам навън. Тялото ми се отпуска - вдишвам навътре. Тялото ми се отпуска - издишвам навън. Усещам тялото си - вдишвам навътре. Усещам тялото си - издишвам навън. Какво спокойно усещане - вдишвам навътре. Какво спокойно усещане - издишвам навън. Следвам мислите си - вдишвам навътре. Следвам мислите си - издишвам навън. Контролирам мислите си - вдишвам навътре. Контролирам мислите си - издишвам навън. Аз се отпускам -вдишвам навътре. Аз се отпускам -издишвам навън. Спокойствие и тишина -вдишвам навътре. Спокойствие и тишина -издишвам навън". Друга характерна медитативна техника, използувана в бу­дизма, е зрителната концентрация върху цветни кръгове (жълти, бели, червени, сини и черни). Пре­поръчва се и концентрация в отражението на луната върху водна повърхност. Една стара будистка медитативна техника е да си представиш, че си с размери на насекомо. След като добиеш усещане за това, как изглежда светът от гледна точка на микроскопическите размери на насекомите, необходимо е да си представиш, че си огромен великан с височина на пла­нина. Смята се, че с помощта на тази техника се получава "космическо" разширяване на съзнанието. За повишаване ефективността на медитацията будизмът пре­поръчва строго спазване на четирите "благородни истини" и осемте степени на "пътя". Будизмът като религиозно и философско учение достига своя разцвет в Индия през време на царуването на цар Ашока (III в. пр. н. е.). Най-характерните особености на ранния бу­дизъм в морално-етичен аспект са отричането на активната роля на боговете и издигането на моралните стойности чрез непрекъснато усъвършенствуване на личността за достигане на нирвана. С течение на времето обаче започва постепенна де­формация на основните философски и етични принципи на бу­дизма. В запазен до днес исторически документ (IV в. от н. е.) китайският монах Фа Хсиан, описвайки пътешествието си в Индия, отбелязва между другото, че в Индия будизмът е загубил своята чистота, превърнал се е в идолен политеизъм, в който върховна роля се приписва на божествата. Още по-странно развитие получава будизмът при свързването си с тантризма (будистки тантризъм) и приемането на неговите култове и обреди. Три основни причини могат да се изтъкнат за деформацията на ранния будизъм. Първата е много високите изисквания, които той поставя пред отделната личност. Втората е огромната му териториална експанзия при която в него се сублимират митологичните схеми на местни обичаи и вярвания. Третата има мирогледен характер. Възниквайки на основата на претенцията за събуж­дане на съзнанието от илюзорното сънуване на вътрешния свят будизмът постулира нереалност на външния свят. Така първоначалното учение на Буда в известна степен метаморфозира в своята противоположност. Може би това се усе­ща най-добре със стиха на Готоба (1180-1239 г.): "Желая да бъда събуден от съня само за да започна да сънувам нов сън. Реалният свят е вън от моите усещания". С течение на времето се разграничават две различни тече­ния: екзотеричен будизъм - хинаяна (Южна Индия, Цейлон, Тайланд и др. и езотеричен будизъм - махаяна (Северна Индия, Тибет, Китай и др.). В езотеричния будизъм (противно на ранния) се приема, че състоянието нирвана е достижимо в рамките на отделния човешки живот. В своята основна реали­зация (системата махаяна) езотеричният будизъм загубва го­ляма част от логическите достижения на учените на Буда и се изгражда в много голяма степен върху интуицията. Това се вижда и от следния откъс, който представлява част от отчета, получен от японския император след завръщането в 806 г. на негов приближен от Китай: "Един ден аз имах шанса да срещна абата от източната пор­та на храма на зеления дракон. Този голям човек, чието будистко име е Хуй Куо, е бил ученик на големия индийски учи­тел Амогхаважра... Той ми каза: "Моят живот достига до края и преди ти да дойдеш, аз нямаше на кого да предам зна­нията си". Ние се върнахме обратно в храма, като взехме всич­ки необходими за церемонията вещи... По-късно аз научих системата диамантена йога и пет части от учението мантраяна (истински думи)... Абатът ме предупреди, че езотеричните книги са толкова трудни за разбиране, че техният смисъл може да бъде разбран единствено само с помощта на изкуството. За тази цел той нареди да извикат дворцовия художник Ли Чен и други шестима... Аз бях въведен в тайните мудри (спе­цифични йогийски пози). Останалите негови ученици знаеха само някои от тях, но не всички... През нощта по време на моята медитация абатът се появи в съзнанието ми и ми каза: "Ние двамата с теб бяхме заедно дълго време - докато трае­ше обучението ти в езотеричното учение. Ако аз се преродя в Япония, ще стана твой ученик". Разпространявайки се териториално, будизмът се среща с националните особености и традиции на отделните народи, по­ради което претърпява различни модификации на основните си философски, етични и други принципи. Така например китай­ските преводачи на будистката секта "Чиста земя" използуват редица даоистки думи и изрази, които не съществуват в ориги­налните санскритски текстове, като по този начин внасят зна­чителна част от даоистката философия и религия. От друга страна, много санскритски думи се транслитерират и се изпол­зуват за езотерични цели. Характерна в това отношение е мантрата ом-и-то-фо, за която се вярвало, че има облекчаващо и успокояващо въздействие. Сектата "Чиста земя" в Китай намира много широко разпро­странение след Тангската династия (след 907 г.). Един от пио­нерите й в Япония е монахът Куиа (903 -972 г.). За да попу­ляризира будизма сред най-долните слоеве на населението, той пътувал по градове и села, танцувал по улиците и приканвал хората да медитират върху думата амида с помощта на след­ната песен: "Ще достигнеш прекрасната, чиста земя, където щастие те чака, ако поне веднъж произнесеш вълшебната дума Амида". По пазарните площади хората се събирали около него и танцувайки, повтаряли мантрата „не-му-а-ми-да-бу-ту". Характерно за тази секта е, че при нея за цел на човешкото съществуване не се приема достигането на състоянието нир­вана, а прераждане в т. нар. "чиста земя", където човек го очаква безкраен и безгрижен живот. Тази концепция представ­лява своеобразен аналог на представата за християнския рай. За официален основоположник на сектата в Япония се смята монахът Хонен (1132—1212 г.), който вярвал, че медитирането върху мантрата амида е единственият сигурен начин за пре­раждане в "чиста земя". В сравнение с индийския будизъм, където практикуващият е подложен на много суров хранителен аскетизъм, японският будизъм е много по-либерален. Аналогично нарушаване на ас­кетизма се открива и в отношението към сексуалния живот. В "еретичната" секта тахикава се приема, че сексуалният акт е способ да се почувствуваш Буда още приживе. Подобна тенденция се проявява и в японската секта "Чиста земя" по­средством т. нар. доктрина за "съединяване в едно". Игнориране на аскетичните норми се открива и в японската будистка секта зен. За разлика от ранния будизъм и системата махаяна в зен - будизма се приема, че просветлението може да бъде постигнато изведнъж, без присъщата на йога или на бу­дизма подготовка на личността. Достатъчно е практикуващият да може да се освободи от емоционалните си контакти със све­та. Според етичните принципи на зен човек има в себе си за­ложби, с които сам може да изгради собственото си щастие и да превъзмогне съществуващите трудности. Необходимо е обаче да се опознаят особеностите на човешката природа. Тази концепция се илюстрира и от стиха на един от създателите на зен-будизма в Китай — монаха Тозан (807 – 869 г.): "Дълго се търсих в другите и бях далеч. Сега поглеждам в себе си, за да се открия. Така аз се превръщам в това, което съм". В Япония зен-будизмът е пренесен през XII - XIII в. В него като единствено средство за достигане на състоянието нирвана се приема медитацията. Според зен - учителя Доген (1200 - 1253 г.) "изучаването и практикуването на зен е освобождаване на духа от бремето на тя­лото. Горенето на тамян, обожествяването, мантрата амида, изповедите, четенето на свещени книги не са необхо­дими. Достатъчно е да се практикува безмълвна медитацията". Техниката на медитиране в зен-будизма е изключително про­ста. Използуват се специални пози за сядане - "за зен". Задъл­жително е гръбначният стълб да бъде изправен и да е в една линия с главата. Много често в сото-сектата медитиращият за­става пред стена. Той се стреми да забрави света, да се изключи от собственото си преживяване, да се отдели от самия себе си (шикантаза). Първоначално практикуващият се кон­центрира върху мускулната релаксация на тялото си. След това се концентрира върху ритмитизирането на дихателния про­цес, без да изменя естествения ритъм, а само да го следи. По­степенно той се концентрира върху мисловната си дейност, като се старае да бъде страничен наблюдател и да не влияе по логичен или емоционален път върху мислите. С течение на времето мисловната му дейност става хаотична и загубва ло­гичната си последователност и асоциативност. След продъл­жителни и упорити тренировки се постига способността за до­стигане на състояния, при които съзнанието на практикуващия е изпразнено от съзнателна мисловна дейност. Усеща се при­ятно вътрешно спокойствие и сигурност. Тръгвайки от това състояние, практикуващият може да реализира съзнателен психически процес с много голяма дълбочина на концентра­ция на съзнанието върху реални или абстрактни обекти. Психичното "изчистване" в зен-будизма се постига с помощ­та на много продължителни тренировки и активно използуване на стресови фактори. Впечатление за това може да се добие със следния откъс от книгата "Източници на японската тради­ция: "Когато аз постъпих в зен ложата Тиен тунг, почитае­мият Чинг медитираше до малките часове на сутринта и след кратък сън ставаше рано и започваше отново. В залата за медитиране бяхме заедно с възрастните. От време на време някой от младите заспиваше. Възрастният, който обикаляше около нас, го удряше с юмрук или с пантофа си". В книгата "Две зен класики" се описва следният случай: "Когато някой питаше Гутей Ошо относно зен, той просто вди­гаше пръста си. Веднъж един посетител попита момчето, което беше негов ученик: На какво те учи твоят учител? Момчето също вдигна пръста си. Чувайки за това, Гутей отряза с нож пръста на момчето. Момчето, пищейки от болка, побягна. Гу­тей му извика и когато то се обърна, Гутей вдигна пръста си. Момчето изведнъж получи просветление". В случая по всяка вероятност се касае за концентрация на съзнанието върху жеста "вдигане на пръст". Присъщата за зен будизма символика не ни позволява да направим опреде­лено заключение, дали описаната случка е реална или символична. Ясно е обаче едно - просветлението в зен будизма като едно специфично освобождаване на съзнанието от различни блоки­ращи го фактори се постига с помощта на откъсването на ин­дивида от социално му обкръжение и въздействие с релаксиращи техники и стресови фактори. Медитацията в зен-будизма не е само средство за психична релаксация. Вярва се, че тя е източник на "истинско познание". Развиването на интуитивното мислене за сметка на рационалното (анализ и син­тез) от страна на зен будистите оформя в тях на специфичен синтетичен под­ход към реалния свят. Поради тази причина литературните им про­изведения са пълни със символични и фигуративни обяснения и често остават загадка за непосветените. Така например на въпроса: "Каква е същността на зен?", зен учителите отговарят: "Аз съм уморен, седейки така дълго"; "Днес и утре"; "През деня гледам планините"; "Бели облаци покриват скалистите върхове". Никой от тези отговори не е лишен от смисъл и вероятно всеки един от тях може да бъде разумно интерпретиран. Те илюстрират характерния за зен будизма стил на мислене, при който се извършва отъждествяване на конкретното с общото и общото с единичното. На въпроса: "Каква е същността на абсолютната реалност?" може да бъде отговорено в стила на следния примерен отговор: "Кипарисовото дърво в градината", което се интерпретира като "Абсолютната реалност — това е приро­дата". Важна роля при обучението в зен будизма играят т. нар. коани. Те представляват специфични думи или изрази, които се използуват като обекти за концентрация. Повечето от тях са лишени от конкретен логичен смисъл. В резултат на продъл­жителна работа с един коан (която може да трае години) у обучаващия се появява специфична психична реакция, пред­ставляваща отговор на коана. Най-често това е фраза, стих, специфично движение или други действия. Учителят по чисто интуитивен път преценява дали ученикът е дал правилен от­говор или не. Известна представа може да се получи с помощта на следния пример от книгата "Две зен класики": „Мумон Екай изучаваше зен при Гетсурин Шикан. Той не сполучваше шест години с коана "му" Един ден чу звук на барабан и изведнъж получи просветление. Той зарадва учи­теля си на 36-годишна възраст. Стихът, който съчини, беше: "В синьото безгранично и светло небе проехтя гръмотевица, живите същества изтръпнаха, цялата вселена се разтърси, планината Меру затанцува в такта на древната музика". Коанът "му" е много популярен в зен-практиката. Той не е носител на смислов елемент. Вярва се, че с негова помощ се извършва "изчистване" на съзнанието от следи на минала психична дейност. В последните няколко десетилетия се проявява интерес към изучаването на някои зен-процедури в психиатричната и неврологичната практика. Известният японски психиатър Морита (1874 – 1938 г.) е предложил психотерапевтичен метод, който съдържа елементи, аналогични на зен-обучението. Този метод съдържа четири последователни етапа. През първия етап болният лежи на леглото в продължение на една седмица, без да извършва друга дейност освен непрекъснат самоанализ и концентрация върху своите натрапчиви мисли, грижи, мании, стресови ситуа­ции. През втората седмица му се позволява да извършва лека домакинска работа. През следващите две седмици е необхо­димо болният да се ангажира с тежка физическа дейност, като се стреми да концентрира вниманието си върху реални обекти и да стеснява просторите на въображението си. Последните две седмици представляват подготовка за завръщането на болния към нормалното му социално обкръжение. През 1966 г. япон­ските психиатри Сузуки и Такемура модифицираха системата на Морита, като изградиха психотерапевтичен метод, съдър­жащ следните основни елементи: контакти с природата, мо­билизация на психиката чрез труд, зен-медитация. Текстът е откъс от книгата: САМОВНУШЕНИЕТО В ДРЕВНОСТТА И ДНЕС 1983, 1986, 1987 ©Никола Константинов Петров http://yoga-meditation.us/meditation/buddha-meditation.htm

Мехнди - изкуството да се рисува върху тялото Искало ли ви се е някога да видите тялото си изрисувано или пък сами да рисувате по него? Не става дума за трайните татуировки, които след време вече няма да са ви интересни и може би дори ще съжалявате, че сте си ги сложили. Има едно много древно изкуство, което се занимава точно с това - мехнди е рисуване по тялото с естествена къна. Хенна всъщност означава просто „червено", а латинското име на растението е Lawsonia inermis. В съвременния език хинди тя се нарича "мехнди". Освен отва мехнди е буквалния превод на храста къна в езика хинди. И, разбира се, Мехнди е понятието за изкуството на рисунката върху тялото с багрилното вещество, съдържащо се в стъблата на листата, с други думи с боята, наричана у нас „къна". Къната на прах се добива от листата на кипарисовия храст. Видовете къна, разпространени в нашите географски ширини имат доста слаби багрилни качества – те не са подходящи за бодипейнтинг. Багрилото, добивано в Ориента, е идеално за тази цел. Заради това и къната, която се продава по магазините идва от Индия, Китай, Иран, Судан и арабските страни. Багрилото на къната било изолирано през 1916г. От изследователя Томази, който нарекъл веществото според ботаническото му име „лоусън". Днес това багрило може да бъде произведено дори по синтетичен път, но тогава е далеч по-неефективно от субстанцията, съдържаща се в стрита на прах естествена къна. Рисунки с къна върху тялото има отпреди 5000 години. Древните египтяни оцветявали с паста от къна ноктите на краката и ръцете си, а също и косите на мъртвите. Привилигировани египтянки пък употребявали растението най-вече за своя ярък и впечатляващ грим. Пo-късно този вид рисуване и оцветяване на тялото се разпространил и трайно заел място в религиозните и културните ритуали и обреди на страните от Ориента и Северна Африка. Красавиците от онова време често боядисвали само върховете на пръстите си. За келтите боядисването на тялото също било добре познато, но с него те искали да плашат враговете си. В Индия мехнди било обогатено с ароматни масла и с времето се превърнало в нещо като празненство - за сватбени тървества и други подобни поводи. Рисунките от къна, освен че изглеждат хубаво, предпазвали и от горещината, заради охлаждащото действие на растението. С времето техниките за рисуване се усложнявали и ставали все по-красиви. Мехнди се превръща в култ по цял свят и във всички култури. Във всички страни на Ориента, но също и в земите на Персийския залив и в арабските страни, ритуалът за изрисуването на тялото с къна и до днес има нещо общо. Няколко дни преди сватбата се събират всички жени от рода и приятелките на булката за така наречената „мехнди вечер" – невестината вечер. Обикновено тя се провеждала два дни преди церемонията и служи за подготовка на булката, която включва продължителни процедури. С безкрайно търпение и сръчност майсторките на къната изрисуват дланите и ходилата на бъдещата булка. В някои региони се украсяват и много по-големи части от тялото. Важни са не само формите и шарките, но и наситеността на цвета. Колкото по-ярки са цветовете, толкова по-голяма трябвало да бъде любовта от страна на семейството на жениха. Свекървата отговаря за точката мехнди – тя е олицетворение на нейната благословия. Задължителен елемент от сватбената украса е и името на жениха, което се добавя умело в шарките и орнаментите на татуировката с къна. Женихът след това трябва да търси часове наред по тялото на момичето, за да открие името си, а и трябва, защото това е условие за първата брачна нощ. Прекрасното искуство за рисуване по тялото е пренесено и в наши дни и е запазило своята прелест. Ако исклате да видите тялото си изрисувано с нежни орнаменти, не е нужно да си правите трайни татуировки – можете да се позабавлявате и да се отдадете на приключението мехнди. Ресурси: Хайке фон Браак, "Естествената къна за вашето здраве и красота", Унискорп, 2001 Снимки: Stockxpert, sxc.hu

Ръцете на Мароко. История и символика на татуирането с къна Рисуването с къна по тялото от няколко години стана доста популярно в България. Временното татуу се превърна в особен вид аксесоар, който непременно трябва да имаме, ако сме се запътили към морето. Любопитно е, обаче какво се крие зад тази мода. Масово разпространяваните шаблони по импровизираните студиа доколко са кич и доколко могат да носят определена символика. В Мароко най-голямата етническа група са т. нар. бербери - племе, което се е преселило от Сирия и е успяло при Арабската инвазия в Африка да се интегрира и да съхрани част от своята култура. Изкуството на рисуването по тялото с къна в арабския свят обичайно се свързва с берберите и Мароко. Татуирането е част от всекидневието на тези хора. То се практикува при ритуали на прехода - когато девойката вече се възприема като зряла жена, при сватба, при бременни жени. Известни са събиранията в Мароко, при които жена - жрица на Клеопатра Селене, танцува в кръг, докато изпадне в транс. Задължително ръцете и краката й са татуирани с къна. Вярва се, че къната помага за постигането на екстаз, а общуването с божествените сили е по-пълноценно. Мотивите, които се използват, служат не само за украса, но имат и защитна сила. Те се възприемат като амулети, които предпазват от "лоши очи" и притежават сила, която побеждава Злото. Тази енергия на татуировките от къна се нарича baraka. Baraka е дума, която има много значения в Мароко. Най-често тя се възприема като 'търсене' и като 'положителна сила'. Това са най-често срещаните символи и техните значения при татуирането с къна: риба - просперитет птица - съдба, вестител на небето орел - сила саламандър - търсещата светлина душа змия - здраве костенурка - здраве, защита от "зли очи" триъгълник, диаманд - око, защита от "зли очи" ръка (khamsa) - защита от "зли очи" Срещат се и геометрични фигури като кръг, спирала, квадрат, звезда с 6 лъча, флорални мотиви. Нечетните числа и арабски букви, които имат по-специално отношение към Корана също могат да са част от "декорацията". Къната е красив аксесоар към облеклото, който носи очарованието на Африка - екзотика и мистика! Mystical Henna:The Sacred Art of Mendhi, Patti Newton Henna and the Moroccan Aesthetic info: http://zory.wordpress.com/2008/08/21/marocco/#more-443

Индуизъм Изворите на индуизма намират своето начало в Харапската или Индийска цивилизация, съществувала през ІІІ - ІІ хилядолетие пр.н.е. по долината на река Инд. Религията на тази цивилизация, основана на почитането на божество, имащо много общо с индуиския бог Шива. Примерно, от средата на ІІ хилядолетие в северо-западен Индустан са започнали да проникват племената на Арийците. Техния език по-късно започнал да се нарича ведийски санскрит. Нахлуването на арийците е предшествано от продължителната история на преселението на народите, говорещи индо-европейските езици. Арийците донесли сложен обред на жертвопринасяне - яджну, по време на когото, в жертва на боговете се е принасяло печено говеждо месо и алкохолната напитка сома. Арийците се смесили с месните племена, наречени в Ригведа Даса. В резултат на това състава на обществото се усложнил и това довело до развитието на кастовата система, която станала социална база на индуизма. В новата система първостепенна роля се отреждало на брахманите - познавачи на Ведите и главни изпълнители на обрядите. Брахманизма се разпространил в Индия през първото хилядолетие пр.н. е. Във втората половина на това хилядолетие, позициите на брахманизма започнали да отслабват, и той за известно време бил изместен от други религии, основно това са били будизма и джайнизма. В края на първото хилядолетие пр.н.е. В Индия се образувал сложен комплекс от разнородни религиозни представи, които не влизали в явно противоречие с Ведите, но повече съответствали на новите условия за живот. В началото на първото хилядолетие от новата ера, учението на брахманизма, започнало отново да се възражда в Индия, под формата на индуизъм. В това време индуизма и будизма се развивали паралелно, при това спора между философиите им е бил главната движеща сила на това развитие. Индуиската школа Нйяя се е оформила под въздействието на будистката логика, а школата Веданта е изпитала сериозно въздействие от будистката школа Мадхямика. Главна роля е изиграл будизма и при отказването от кървавите жертвоприношения. По време на управлението на династията Гупти (ІV - VІ век от н.е.) индуизмът е станал държавна религия в Индия. Будизмът, оказал на индуизма силно влияние, особено в теоретическата област, бил изместен извън пределите на страната, а през ХІ век окончателно изчезнал от Индия. Джайнизмът останал като една от индийските религии, но последователите му са много малко. Терминът индуизъм е с европейски произход. В Индия религията се нарича Хинду-самая или Хинду-дхарма. Индуизмът фактически не се явява единна религия, а представлява система от местни вярвания. Индуизмът е политеистичен, макар школата Веданта да предсавлява пантеистична религия. Главни божества в индуизма са Брахма, Вишну и Шива, въплътени в тройния образ Тримурти. Основа на индуиският светоглед се явява учението за трите цели в живота на човека: дхарма, арха, кама. В индуизма съществуват две основни направления - вишнуизъм и шиваизъм. Сред шиваистите се забелязват почитателите на женското начало - шактисти. По отношението си към Ведите и основните религиозно-философски принципи в Древна Индия, всички школи се делят на Астика и Настика. Към Астика се отнасят: · Вайшешика · Веданта a)Адвайта-Веданта Вишишта-Адвайта · Йога · Мимаса · Нйяя · Санкхя [/size] Към Настика се отнасят: · Адживика · Локаята a)Чарвака Във втората половина на ХІХ век в индуизма се е появило реформистко движение Арйя самадж, което в днешно време има доста голямо количество последователи. Основните принципи на индуизма са представата за карма, дхарма и санскара. Индуистите имат своите свещени книги - Ведите, обаче за индуизма е характерно отсъствието на каквито и да е строги канони. Индуизмът поддържа кастовото разделение на индийското общество.

Хубава песен! Благодаря! Сега е мой ред да черпя: main vari vari

Делото на Ганди в Индия Индия преди 15 август, 1947г. Някои статистически данни относно британска Индия преди 15 август 1947г. красноречиво говорят за ситуацията, в която е поставен Ганди при неговото завръщане: 410 милиона жители, от тях 281 милиона индуси, 115 милиона мюсулмани, 7 милиона християни и 6 милиона сикхи, само 150.000 англичани. Индусите са поделени в 3.000 касти и подкасти. Под британско управление са 310 милиона жители и едва две трети от територията е обитаема. Една трета от територията на страната с около 100 милиона жители е поделена на 565 области; има 15 езика и 845 диалекта. 85% неграмотни и неописуема бедност (...) са пречката за независимостта. [Допълнителни информации за историята на Индия ще намерите на страницата <A href="http://www.dadalos-iizdvv.org/Vorbilder/gandhi/hintergrund.htm" target=_blank>Индия.] Ганди постепенно спечелва силна подкрепа сред индийското население Когато Ганди се завръща в Индия, той започва да представя своите идеи пред обществеността. За цивилният протест срещу неограничената власт на Англия свидетелства Соленият поход от 1930, чрез който се сваля държавния монопол върху производството на сол и се създават стопански облекчения за индийците. Важно за Ганди е това, неговите сънародници да започнат да се учат да преодоляват военното господство на британците чрез повече морална сила. Докато в началото ненасилствените протести се провалят поради неорганизираността на масите, Ганди започва постепенно да печели подкрепата на индийския народ и да подсилва неговото национално съзнание. Той възхвалява обикновения живот и определя като символ на този живот тъкачното колело Пътят на Ганди го отвежда назад към религиозните извори на сила. Той се бори срещу индустриализацията и се опитва да откъсне себе си и сънародниците си от западния начин на мислене и форми на живот. Той възхвалява обикновения живот, който води като вегетарианец, чрез природна медицина и хигиена. Той определя тъкачното колело като символ на тази форма на живот и призовава индийците да въведат селското производство чрез произведените и изтъкани от тях платове, като така да дадат израз на борбата си срещу английската текстилна индустрия. Постепенно той слага началото на публичните си речи за този начин на живот и започва да вербува за своята идея. Помирението на индийците от различните касти за Ганди е наложителна задача, която той не може да осъществи. Може би причината се крие в това, че той призовава хората от различните етнически групи да намерят потвърждение за своя живот в несигурност и бедност. Докато чрез "пост до смърт", чрез което той най-ясно дава израз на своята философия, той успява донякъде да сближи отделни касти, това не му се отдава в отношението между индуси и мюсулмани. Хората от неговата собствена религиозна общност не са му напълно вярни, кървавите противоречия между враждебните групи стават все повече. Когато накрая е обявена независимостта на Индия на 15 август 1947, последва разделянето между Индия и Пакистан. Той с голяма загриженост наблюдава споровете между отделните групи Нагласата на Ганди спрямо ненасилието се превръща в неговия завет. Не трябва да се забравя и това, че чрез собствения си начин на живот и "завръщането към обикновения живот" той е извън изискванията на времето и в същото време е на пътя на политическите решения на съвременната държавност. Драматичен е краят на Ганди. На 30 януари 1948г. този, който е наречен от индийският поет Тагор Махатма "голяма душа", е убит от изстрели с пистолет. През целия си живот той се бори за политика на ненасилие. С голяма загриженост той вижда, как отделните религиозни групи не могат да изгладят противоречията помежду си преди и след независимостта. Той се опитва да внуши нуждата от побратимяване на религиите. Десет дни преди смъртта си, по време на водена от него молитва в един имот избухва бомба. Сякаш предчувствайки смъртта няколко дни преди атентата Ганди казва: "Ако трябва да умра от куршума на някой луд, трябва да го направя с усмивка. В мен не трябва да има гняв. Бог трябва да е в сърцето и на устните ми, а вие трябва да ми обещаете едно: Ако се случи нещо такова, не трябва да леете сълзи. Не съм осъществил службата си спрямо човечеството заради молбите на някой човек. Аз съм такъв, какъвто е искал да бъда Бог, и аз правя това, което той ми посочва. Оставете го да прави каквото иска с мен. Ако той иска, нека ме убие. Аз вярвам, че правя това, което той ми повелява." Новината за неговата смърт разтърсва целия свят. Обединените Нации свалят флаговете си на половина в знак на траур. От Ватикана до Кремъл се дава израз на трагичната смърт. Ганди остава голям образец в целия свят. [от: Герхард Цимерман, Те въстанаха, Neukirchen-Vluyn 1995, 49ff.] http://www.dadalos-iizdvv.org/Vorbilder/gandhi/gandhi.htm info:

ЗАГАДКАТА НА ЖЕЛЯЗНАТА КОЛОНА В ДЕЛХИ Тя се издига в южните покрайнини на индийската столица, не е известно на колко години е и не ръждясва. Загадъчната колона от Делхи представлява солиден железен стълб с диаметър около 0.4 м, височина 7 м и тегло 6 тона. Два надписа върху полираната снага на монумента дават основание на специалистите да определят приблизителна възраст от 1600 г., но други оценки показват, че е възможно легендарната колона да е съградена дори преди 4000 г. Първият текст е епитафия на индийския цар Чандрагупта ІІ, починал през 413 г. сл. Хр. В епитафията се казва, че в памет на царя тази колона е отлята и поставена на планината, наречена Краката на Вишну. Археолозите предполагат, че тя е стояла пред храма на Вишну в Алахабад и е била украсена отгоре с изображението на свещената птица Гаруда. Според втория надпис няколко века по-късно цар Ананг Пал пренесъл колоната в Делхи. Свидетелство за напреднала металургия в древността, неръждаемата колона от Делхи показва удивителна устойчивост на екстремално високи температури и влажност през мусонния период. Изследователите са озадачени не само от липсата на ръжда, но и от химичния състав на паметника, изработен от висококачествено желязо. Дори посредством съвременните технологии желязо с такава чистота може да бъде получено само чрез електролиза и в много малки количества. Използваната преди поне 1600 години технология далеч надхвърля предполагаемите възможности на индийските майстори от времето на обединителя Чандрагупта. Археометалургичните и спектрални анализи на желязната колона показват наличието на частици шлака, фосфор и отсъствието на сяра и магнезий. Подобни характеристики се откриват в състава и на подпорни греди в храма "Сурия" в Конарак (град в крайбрежния щат Ориса) и на желязната колона на храма "Моокамбика" в Колур, разположен върху хълмовете Кодачадри по западното крайбрежие. Железните конструкции са устояли на времето, въпреки местоположението си в райони, известни с влажният си климат, ускоряващ процесите на корозия на металите. Според д-р Р. Баласубраманиам посочените примери доказват, че металурзите от епохата на Гуптите (300-500 г. сл. Хр.) са произвеждали желязо със специфични характеристики, устойчиво на дълготрайно атмосферно влияние. В потвърждение на хипотезата за голямата възраст на артефакта от Делхи са откритите от археолозите железни предмети в селището Раджа Нал Ка Тила в долината на река Карманаса, окръг Сонебхадра. Те са датирани към 1300-1200 г. пр. Хр., четири столетия по-рано от предполагаемото начало на желязната ера в Индия. Наличието на толкова древни продукти на сложни технологии според противниците на дарвиновата еволюция е свидетелство за съществуването в прастари времена на високоразвита цивилизация, свързана с легендарния изчезнал континент Лемурия в Индийския океан. На свой ред споделящите теорията за палеоконтактите са убедени, че желязната колона от Делхи е сакрален предмет, оставен от посетили в далечни епохи нашата планета братя по разум, за да ни напомня, че не сме сами във Вселената … Автор:Мирослав Минчев http://www.secretsbg.com/secretsofearth/ea...ets.php?num=n19

Новото пристанище Цитаделата, построена 1834 г. Островът на птиците пред градаВъпреки, че не е известно точно кога и от кого е основан този град, се смята, че той първоначално е построен от Йонийците, които му дали името Неаполис. Самият град е бил Византийска провинция, която се намирала на мястото известно като кулата "Андиз", по ниските склонове на хълма. Малко по-късно във времето италианските републики Геноа и Венеция започват да управляват града. Поради трудности с транспорта, градът бива преместен от местността Кула Андиз на днешното му местоположение и е наречен "ново пристанище". Като вземат името на града, заливът на Кушадасъ и околностите му са известни като центрове на изкуство и култура, наследство от множество цивилизации от древността насам. От IX век пр.Хр. Йонийците, които поради факта, че били търговци и моряци, скоро станали богати и се сдобили с политическа власт. Те основават 12 града, наречени Йонийска колония. През древността, Кушадасъ е едно от главните пристанища на Анадолия на Средиземно море. По онова време се нарича Неополис. През VII век пр.Хр. Лидийците завземат града и наричат столицата си Сард. По-късно (546 г. пр.Хр.), Персите на свой ред владеят града до нашествитео на Александър Велики в цяла Анадолия през 33 г. пр.Хр. С това нашествие започва един нов период в развитието на културата като резултат от преплитането на Гръцката цивилизация с вече съществуващата. Тази ера е наречена "Елинистична епоха", а най-известните градове тогава са Ефес, Милет, Приене, Дидим. През II век пр.Хр. римляните завладяват града. През първите години на християнството, когато Дева Мария и Свети Йоан се заселват в Ефес, районът се превръща в религиозен център. През периода на Християнството, Milethos става епископски център, наречен "Аниа" през Византийския период. През средните векове, Кушадасъ е пристанище, използвано от пирати. През XV век, по време на управлението на Геноа и Венеция, градът е наречен Scala Nuova. С нашествието на Килич Арслан от 1186 година, градът става част от държавата Селчук, управлявана от Турците. Крайна точка е на всички пътища, отворени към Егейско море, във връзка с големия износ. С падането на Селчукската държава, конвенцията Айдиногулари господства в този район, до завладяването му от Турците през XV и XVI век. През 1413 г., Кушадасъ става част от Отоманската империя при султан Мехмет Челеби. След това градът остава турско владение и много турски сгради са построени, като днешния Керван Сарай и крепостните стени, построени от Окуз Мехмет Паша. Крепостните стени са имали три порти, една от които съществува и до днес. "Островът на птиците" е бил не само база на морски патрул, но турците и венецианците са го ползвали още и като военна база. През 1834 година е построена известната цитадела, от където идва и името Кушадасъ. До 1954 г. столица на тази провинция е Измир, но след това става Айдин, което води до бързо развитие на региона. Елица Рангелова info: http://www.journey.bg/guide/guide.php?coun...79&gtype=10

Някой да иска да преведе на Мустафа Сандал - isyankar? Превеждали са ми тази страхотна песен само на развален английски и не можах да се насладя на текста...

Индийски бойни изкуства Д. Александров "Ние идваме от равновесието и всяка борба, съзнателна или не, е насочена към това - да се върнем към него." - Джнана Йога - Индия е люлка на една от най-старите цивилизации и е съвсем естествено при едно представяне на азиатските бойни изкуства тя да заеме своето място. Арийските племена, които обитавали областите на днешен Иран, дошли първоначално от Средна Азия. По-късно те се спуснали на югоизток и заседнали в северозападните равнини на Индия преди около 7 - 8 хиляди години. След като се установили по горното течение на р. Инд, те започнали да се спускат още по-на юг водейки постоянна борба с местното туземно население - тамилите, като постепенно ги изтласкали съвсем на юг в Южна Индия и о. Цейлон (Шри Ланка). Борбата между двата народа била безпощадна, но арийците успели да се наложат с по-високата си култура и организация, и заробили тъмнокожите варвари. В тези многобройни войни индийският военен дух се калява и достига едно незнайно по-рано развитие, което се поддържа и през всичките по-късни векове. Вътрешните борби между отделните арийски племена за първенство и власт върху покорените земи съдействат в същата посока, крепят и дават храна на този дух. По това време се появяват и древните религиозни химни наречени "Веди" ("Знания"), които служат за основа на индийската философия и религия, вплели своя дял в бойните изкуства. През І-во хилядолетие пр.н.е., под господството на висшите арийски слоеве се установили специфичните за Индия кастови форми: брахмани (свещенослужители); кшатрии (военно дворянство); вайтя (занаятчии и търговци); шудри (селяни, земеделци и скотовъдци) и парии (недосегаеми). Неарийските касти не можели да се занимават с конна езда, упражнения с оръжие, бойна подготовка и йога. Военната аристокрация и всички влизащи в кастата на кшатриите получавали солидна специална подготовка. Съгласно "Законите на Ману" (сборник записан в І в. пр.н.е.), те можели да се сражават и с превъзхождащ ги по численост противник съответно: в равнината на колесници и на кон; във вода на слонове и лодки; в гориста местност с използване на лък и стрели; и в планинска местност с меч и щит. Те също признавали двубоите с оръжие или даже с голи ръце като фактор, решаващ съдбата на сражението. Използване на бойни слонове на бойното поле Освен ценните сведения по въпросите за военното изкуство, в "Законите на Ману" се прави опит за обобщаване на теорията на древноиндийското военно изкуство. Дават се и морално-етичните правила за водене на боя. "Законите на Ману" оказват голямо влияние върху китайската и гръцката военно-теоретична мисъл. Морално-етичните принципи на воюване са отразени и в друг древен сборник от закони - "Манава Дхарма Шастра", където четем следното: "Ония владетели на света, които в усърдието си да се сражават развиват силата си в битката, без някога да обърнат лицето си, след смъртта си се изкачват направо на небето". Кшатриите се занимавали изключително само с военно дело и усъвършенствали непрекъснато бойните изкуства и оръжията. По своята структура и организация те се доближават до самурайското съсловие в Япония, с тази разлика, че възникват почти 1000 години по-рано от него. Древната индийска армия се деляла на четири рода войски: пехота, конница, бойни колесници и бойни слонове. Най-широко били разпространени лъкът и колесниците. Стрелбата с лък била на голяма почит и затова военното изкуство се наричало "дханурведа" ("лъкознание"). Дресираните бойни слонове със защитни покривала и хора на гърба поместени в специална платформа, изпълнявали ролята на "танкове" в битките, и се ползвали с голям успех особено срещу чуждоземците. Най-малкото подразделение в индийската армия от ранните векове, се състояло от петима воини-пешаци, трима конници, една колесница с водач и стрелец и един боен слон с 3 до 5 стрелци на гърба. Всяко следващо подразделение е три пъти по-голямо от предшестващото. Воините били обучавани многостранно, като обучението включвало сражение на колесници, на слонове, на коне и спешени. Като трябвало добре да се овладеят основните оръжия - меч, боздуган, хвърляне на копия, стрелба с лък и др. В ранното средновековие бойните изкуства се развиват бурно, като се диференцират различни стилове и направления. Всъщност този процес започва още преди новата ера, но оформянето на стиловете завършва през средновековието. Военното изкуство процъфтява и по времето на империята на Великите Моголи (XVI - XVII в.), която се състояла от тюркски, таджикски и афганистански племена обединени от пълководеца Бабур. По това време голямо идеологическо въздействие върху военните оказала "Бойната Сутра", в която се излагали тактиката и стратегията на войната. В глава 49 на сутрата се казва: "...Тактиката е подобна на сандалите. Да ги носят са длъжни само силните. Слабият не е длъжен да се осмели да ги носи..." (В Индия на времето, сандали са носели само привилегированите касти.). Конницата била главната ударна сила на моголите. Кавалеристите били въоръжени с копия и лъкове, и можели да стрелят шест пъти по-бързо от мускетарите. Лъковете им били от тюркския тип - сложносъставни. Въпреки, че са на възраст няколко хиляди години, голяма част от индийските бойни изкуства са загубени в тъмата на хилядолетията, други са преминали в съседни държави и само една малка и незначителна част са останали по места, за да напомнят за славните традиции на изкуството в отминалите векове. По-долу излагаме някои от тези системи и дисциплини, за които все още има някакви сведения, някои от тях все още се упражняват и в днешна Индия. 1. Ната ("мъжествен танц") Още преди повече от 5 хиляди години в Индия се провеждали празненства с атлетически характер включващи мятане на копие, бягане, дълъг скок, конна езда, надбягване с колесници и разбира се борба и юмручен бой. С времето телесните движения имитиращи удари и бойни прийоми, съставили там особен ритуал наречен Ната (букв. "мъжествен характер", "танцьор" или "изпълнител"). Напомнящ своеобразен гимнастически танц, Ната впоследствие се трансформира в условно ритуално единоборство между двама невъоръжени съперници. За този вид голоръка схватка пише (за пръв път) в известната будистка "Лотосова Сутра", където се дават ценни сведения за бойните изкуства. Известна информация за Ната може да се почерпи и от Ведите, и по-точно от третия сборник наречен "Яджур-Веда" ("Знание за жертвоприношенията"). Там се споменава, че коренното население на Древна Индия имало ценни традиции в областта на ритуалната оздравителна гимнастика, танцът, самоотбраната без оръжие и лечебния масаж. В тези химни се споменава също за такива форми на единоборство, стилът на които се характеризира с удари на ръцете и краката по чувствителни места в тялото на противника, а също и прилагането на удушаващи хватки. За форми на юмручния бой се споменава и в един от другите сборници - "Риг-Веда". Изследванията показват, че от ритуалите на Ната водят своето начало начините на тренировка известни като "форма" или "формални упражнения" (на кит. "хсинг", "тао" или "куен-то"; на яп. "ката"; на корейски "хиунг"), които се практикуват в повечето азиатски бойни изкуства днес. 2. Ваджра-Мусти ("Диамантена борба") Легендата разказва, че тази система за самозащита без оръжие е била измислена през ІІІ-то хилядолетие пр.н.е. от един индийски принц. Той прекарвал времето си като наблюдавал поведението на животните в гората и проучвал техните начини за нападение и защита. Като анализирал движенията на животните, принцът ги систематизирал и извлякъл от тях голям брой техники, които можели да се приложат и при хората. По-късно той експериментирал и убил повече от 1000 роби, търсейки слабите точки по човешкото тяло, като използвал научените техники. Това изкуство било наречено Ваджра-Мусти, което означава, че "онзи, който е стиснал юмрука си като оръжие е твърд и непреклонен като диамант". Тази система била доразвита и обогатена от монасите-брахмани, които изповядвали старата индийска религия. Тя забранявала на брахманите да носят каквото и да е оръжие, дори бастуни и тояги. Често поради тази причина те ставали обект за нападение от страна на различни разбойници и грабители. Да се защитават разбира се са можели (никоя религия не забранява това), но без оръжие! Така монасите били принудени от обстоятелствата да доусъвършенстват системата на индийския принц и да я направят свое "тайно оръжие" срещу насилниците. По онова време в манастирите и светилищата освен религия и философия се изучавали и анатомия, медицина, лечебен масаж, гимнастика и редица общообразователни предмети. Всички тези знания дали бърз тласък в развитието на Ваджра-Мусти. Към прийомите, които принцът изобретил били добавени различни гимнастически и дихателни упражнения за усъвършенстване на тялото и общата подготовка. Най-важните от тях били заимствани от старите системи на Йога, чийто произход е много древен и не е датиран точно. Последните изследвания обаче доказват, че системата на Йога е на възраст поне на 8 хиляди години. Едно от най-древните изображения на йога в Индия. Керамична плочка от Мохенджо Даро (Сев. Индия), 3-то хилядолетие пр. Хр. Отличителното за тази древна система е разбирането, че човешкият организъм се поддава на усъвършенстване, и че пътят за това е единствено упражняването, пътят на личното усилие и работа над себе си, за да се съкратят някои еволюционни етапи. Комплексът от йогийски упражнения бил огромен и обогатил невероятно много системата на Ваджра-Мусти. Според преданието бог Шива, който се смята за патрон на йогийските адепти, владеел около 84 хиляди такива упражнения. В някои стари легенди се споменава как тези упражнения са били дадени на хората: "…Много, много отдавна боговете ходели по Земята и участвали в съдбините на хората. Най-могъщ бил бог Шива. Той правел пред хората десетки хиляди дихателни упражнения, за да им покаже как да засилят здравето си, да създадат красиво и съвършено тяло и да се доближат до боговете както по ум, така и по външност…". С упражненията на Йога била въведена и неразривно свързаната с тях философия, която заедно с религията на брахманите (ведическият брахманизъм) образувала духовната основа на системата. Именно тази духовна основа, обогатена и доразвита от различни учения се оказва впоследствие най-жизнена и като стожер пронизва до голяма степен всички вторично появили се бойни изкуства. Системата на тренировка заимствана от Йога позволявала на практикуващите Ваджра-Мусти да придобиват необикновена закалка на тялото и да развиват невероятни сили. За постиженията на йогите в тази насока всички сме чували, но все пак да се обърнем към фактите: Така например руският пътешественик Людовик Русел, посетил Индия през 1864г., в своята книга "Индия на раджите" споменава за някои такива постижения. В щата Бопал той присъствал на демонстрация на индийски йога, който извивал саби и кинжали опрени с острието си в голите му гърди; издържал удар на добре наточена сабя - "тулвар" в гърдите; ходел по остриетата на шпаги; подхвърлял във въздуха свежи кокосови орехи и ги чупел с бръснатата си глава. На другия ден демонстрацията продължила. Към тежка талига, която с труд теглели два вола привързали остра пика с острието напред. След това няколко човека се качили в талигата, а йогата като допрял голия си череп до острието отместил с бутане талигата на няколко крачки. Присъстващите го нарекли "човекът с железния череп", въпреки че при изследване външно главата му била напълно нормална. Според думите на Русел само кожата й била малко по-дебела, но пиката била толкова остра, че с лекота би могла да пробие и кожата на слон. Директорът на школата за йоги в Калкута - Шиам Сундар Госвами пише, че веднъж видял с очите си как неговия учител, знаменития Балака Бхарати, с удар на ръката си пречупил боров ствол, с който след това не могли да се справят шест здрави мъже. Същият йога при друг случай с голи ръце държал метален тиган в огъня в продължение на повече от половин час, без да усеща някаква болка, въпреки нажеженото желязо. Йогата К. Раммурти можел да издържи на гърдите си слон, а йогата Сисал от Мадрас можел дълго време да стои във въздуха в поза лотос като единствената му опора била здрав шнур опънат между пода и тавана, който той държал с дясната си ръка. Практикуващите Ваджра-Мусти закалявали ръцете си като първо ги потопявали в съдове с мляко, а след това удряли многократно с кокалчетата на юмруците си в мраморна плоча. Закаляването на крайниците по този начин, а също и чрез използването на други методи, позволявало да се нанасят тежки удари на противника, които можели да бъдат и смъртоносни. Голям тласък за развитието на Ваджра-Мусти и другите бойни изкуства допринесъл будизмът. Създателят на учението - принц Сидхарта Гаутама (Буда), бил ненадминат във фехтовка с меч, стрелба с лък, бокс и борба. По-късно той се запознава с аскетичната практика на йогите, с учението на Ведите и с Ваджра-Мусти. Неудовлетворен от схоластиката на брахманизма, Сидхарта Гаутама въвежда будистката религиозна реформа и прави достъпни отделни елементи на Йога и Ваджра-Мусти за по-широките слоеве на населението. Доктрината на будизма съвпада с целите на Ваджра-Мусти и те се срастват. Будисткото учение проповядвало човек да се освободи от мрежата на страстите и плътските лоши желания, които се смятали за първопричина на човешките страдания. Целта на будизма била спасението на душата, но душата и тялото са неразделно свързани. Следователно, за да се спаси душата, било необходимо първо да се спаси нейният храм - тялото. Проклятието на тялото можело да бъде избегнато само по пътя на усъвършенстването. Така тялото щяло да бъде запазено от болести и унищожение. Именно тук Ваджра-Мусти се явило като един ефикасен способ за самосъхранение и духовно развитие. В глава 14 на будистката "Лотосова Сутра" се споменава за Ваджра-Мусти. В преводите на китайски език стилът на това бойно изкуство с празна ръка е именован като Хсианг-Ча" или "Хсианг-Пу" ("взаимно удряне" или "взаимно блъскане"). Тези йероглифи са използвани и от японците за обозначаване на древната борба Сумо, но явно е, че тези стилове са твърде различни. В по-ранната будистка сутра "Хонгио-Кио" също се споменава за схватка в стил Ваджра-Мусти между брата на Буда - принц Нанда и Девадата. Когато през І век пр.н.е. се появяват първите индийски будистки изображения, се забелязва, че будистките иконописци доста точно са възпроизвели редица позиции и движения близки до употребяваните в съвременните стилове на У-Шу (Кунг-Фу) и Карате. Тези бойни позиции са най-добре показани от двамата небесни стражи Лева и Диоай, които пазят вратите на будистките манастири. Смятало се, че тези божества-пазачи предпазвали вярващите от злите демони и затова били изобразявани като огромни същества със свиреп и заплашителен външен вид. Обикновено една от ръцете на стражите е насочена напред с опънати пръсти, палецът сочещ навън, а кутрето свито навътре. Това се счита за една от позициите на китката във Ваджра-Мусти. В по-късен период Ваджра-Мусти се практикувало изключително сред джетисите - каста от брахмански професионални бойци, които от Модхера в Северен Гужарат се преселили в Мизоре, Хидерабат, Конкан и областта Раджастан през Х-ти век. По това време Ваджра-Мусти била известна като борба от най-яростен вид. Книгата на Сомешвар дава подробна информация за протокола, диетата и тренировъчните методи на тези любопитни и жестоки бойци. Във Ваджра-Мусти имало стотици техники свързани във верига от комбинации и варианти. Най-често се прилагал юмручният удар, чиято сила се увеличавала от използването на особен уред носен на ръката, подобен на метален бокс. Прилагали се също ключове по ставите и ритници. Борбите се провеждали на пясъчна арена. Употребата на металните боксове с шипове неминуемо водела до смъртта на единия от борците. За да намалят смъртоносното действие, през ХІХ в. започнали да изработват боксовете от слонова кост и ги привързвали с кожени ремъци към ръката. За да се обезчувствят срещу ударите, преди боя на борците се давала настойка от опиум ("банга"). Израждането на Ваджра-Мусти от бойно изкуство за самозащита до кърваво зрелище за раджите довело и до неговото западане. С появата на западния начин на боксиране (английския бокс) през деветдесетте години на ХІХ век, повечето от старите стилове на Ваджра-Мусти били забравени и се запазили само ограничен брой дисциплини. В днешно време Ваджра-Мусти все още се упражнява в някои затънтени кътчета на Индия. 3. Каларипаят ("бойно-полева практика") Според легендата бойното изкуство Каларипаят произлиза от "космичния танц" на Шива или това е "танцът на космическото разрушение". Бог Шива предал изкуството си на Парашурама, мъдрец от щата Керала, който се смята за основател на Каларипаят. Каларипаят или "практика на бойното поле" е комплексно военно изкуство на кшатрийте и води своето начало още от І-во хилядолетие пр.н.е. През този период редовно били провеждани игри наречени "Самаджиа", които включвали бой между слонове, бокс, бой с тояги и борба. В Каларипаят са се вплели и много аспекти на Йога обединени от единството на физическото съвършенство и пробуждане на вътрешните енергии ("Аандареека-Шакти" или "Каруту"). Много техники и движения от класическите индийски танци, между които на първо място "Самхара-Тхандава" - танцът на Шива, са влезли в техниките на Каларипаят. "Танцът на космическото разрушение" изглежда е вдъхновил Парашурама да създаде ефикасни движения за отбрана и нападение, които успешно да бъдат приложени на бойното поле. Говори се, че Парашурама е основал 108 школи - Калари, в които посветил 36 000 брахмани в изкуството и им заповядал да предадат своя опит на новите поколения. В школите Калари (по-късно са ги наричали "Ша-Лай" - "манастир за будистки монаси") освен бойно изкуство били изучавани и философия, религия и общообразователни предмети. Така че Калари били нещо като центрове или училища за първоначално обучение. Тази традиция се запазила и в китайските манастири, където изкуството било пренесено около новата ера от странстващи будистки монаси. Каларипаят е великолепно изкуство, което според специалистите се явява прототип на много от съвременните азиатски бойни изкуства. Съществуват няколко стила на Каларипаят, които подробно ще разгледаме нататък. Бойци от Каларипаят В Южна Индия стил подобен на Каларипаят се е практикувал още през VІ - VІІ в. Статуите в храмовете на Канчипурам близо до Мадрас (строени в VІІ в.) представят невъоръжени и въоръжени техники в пълен набор от арсенала на Каларипаят. Те са били видени навремето и от известния китайски монах-пътешественик Хсуан Тсанг, който дошъл в Индия, за да получи свещените будистки книги. Различни оръжия за каларипаят Индийски брони и шлемове от XVIIIв.; Индийски ножове Има редица стари индийски текстове третиращи въпросите за философията, медицината, религиозните схващания и бойните изкуства в частност и Каларипаят, на Древна Индия. За съжаление много от тях са написани на палмови листа или бамбукови дъсчици, които са силно повредени от плесените, гъбичките и влагата, и почти не могат да бъдат разчетени. Южните индийски текстове са написани в ранните си версии на тамилски език и се появяват след ІІ век. И в миналото, и днес Каларипаят се упражнява много сред коренното население на Индия - тамилите. Те практикуват главно южния стил, докато северния стил на Каларипаят се упражнява от "наярите" - етническа група, говореща на езика малаялам. Наярите са част от наследниците на арийската културна традиция на Северна Индия. В миналото Каларипаят е бил тясно свързан със структурата на обществото. Така например в средновековния щат Керала една обединена фамилия е представлявала най-малката структурна единица на обществото, позната под името "Кооту-Кудумбам"; няколко семейства образуват "Тара" - най-ниското стъпало на обществената йерархия. Всяко "Тара" притежава "Каву" (малък храм) и школа Калари. "Калари Бара Девата" е божеството на Каву. Най-известното Каву в Керала е свързано с името на Тачоли-Отенан (легендарен боец от Керала) и се нарича "Локанар-Каву" от Бадагара. В Каву се покланят главно на божествата Кали, Нили, Отамулаши и Отапали, които демонстрират жестокостта на богинята майка при борбата с неверниците. Във вътрешността на Керала все още се извършват древни жертвоприношения и ритуали свързани със светилищата на тези божества. Продължавайки по-нататък, няколко Тара образуват "Десам", начело на който стои "Деса-ваши", чийто дълг е да организира въоръжената охрана на населеното място и да полага грижи за обучението. Бойците на селището обучени в Калари са на разположение на Деса-ваши при необходимост. Тези бойци били наречени по-късно "Наир" (или "Наяр") и те произлизали от военните касти. Съществувала е също и специална групировка бойци от Керала, известни под името "Шаавер-Пада" (армия, която се самоубива). Членовете й били специално обучени за телохранители и са известни като най-храбрите и жестоки воини в целия свят. Техен девиз бил "убий или бъди убит". По време на бой ги наричали "Сапта-Кармае" (седемте действия на един боец). Мястото, където се упражнява Каларипаят е свещено и с него са свързани редица сложни ритуали утвърдени през вековете. Калари е с размер 42 стъпки дължина (12.6 м., измерването е по стъпката на майстора) и 21 стъпки (6.3 м.) ширина, като е ориентирано в посоката изток-запад по дългата страна. Повърхността на площадката е гладка и хлъзгава и се намира на 6 стъпки (1.8 м.) под нивото на почвата, т.е. Калари е вкопано в земята. Стените са облицовани с плетени палмови листа. Така описано мястото за обучение е известно като "Куши-Калари". Съществуват и други разновидности на Калари, които според предназначението си се делят на: "Недум-Калари" (за обучаване на пехотинци), "Курум-Калари" (за партизанска война и терор), "Анга-Калари" (място за двубой), "Черу-Калари" (за оказване на медицинска помощ на пострадали в бой), "Кодум-Калари" (за секретно обучение). Всички страни на Калари са свързани с някое божество и имат прилежащи жертвеници. Основен е култът към богинята на войната Кали. Във връзка с езотеричното обучение са почитани също Бхара-Девата, Гуру-Тара (духовете на старите майстори) и други, които са свързани с духовната тренировка. Всеки нов ученик се приема за обучаване след специална церемония, която трае цял ден. След тази церемония ученикът полага клетва и се приготвя за "узхичил" ("масаж"), който заедно с упражненията за гъвкавост ("майпаят"), представляват първия етап на обучението в Каларипаят. Всеки начинаещ бива масажиран лично от учителя с растителни масла (най-често кокосово) и билки в продължение на един месец, за да се подготви тялото за упражненията и да се огъвкавят ставите, мускулите и връзките за интензивния тренинг, който следва. Масажът от този тип се повтаря всяка година. Каларипаят се практикува главно в селата, където традиционализмът и порядките са се запазили от векове. Заниманията се провеждат рано сутрин при изгрев слънце. През деня, когато няма занимания, учителите ("Гурукал") изпълняват функциите на лекари в околността. Те имат големи познания върху традиционната медицина (Аюр-Веда - "Знание за дълголетието"). В тази област масажът се смята за най-важното средство за лечение. По-голяма част от школите по Каларипаят се намират в Южна Индия и най-много в щата Керала. Известни са 75 школи по Каларипаят с около 3000 трениращи, но като се имат предвид мащабите на Индия вероятно техния брой е много по-голям. Тук трябва да се има предвид, че това са известните школи без тези, които водят секретно обучение. Тъй като повечето от школите са по селата до съвсем скоро европейците дори и не подозираха за тяхното съществуване. Едва през последните години се чу нещо за това великолепно изкуство, което извън Индия е абсолютно непознато като практика. Тренировка на Каларипаят в селска школа Освен южния стил ("Теккан"), съществуват още северен стил ("Вадаккан") и стил на централния район ("Мадхия") със някои техни разновидности. Въпреки известните различия, всички стилове на Каларипаят съдържат в себе си четири нива на бойна практика: Подготовка чрез масаж и упражнения за гъвкавост; тренировка на формите ("Мейтозхил"). Оръжейна тактика с дървени оръжия ("кол-тари") с метални оръжия ("Анга-тари") Невъоръжена битка ("Верум-Кай") Секретна практика ("Марма-ади") и мантри. Първата фаза, известна на север под името "Мейтозхил" или "работа извършена от тялото", се нарича понякога също "Черу-тозхил" ("малка работа"). В това ниво се набляга върху формите касаещи стъпките и работата на краката (техника на придвижването). Мейтозхил на Север съдържа 8 упражнения за краката с нарастваща трудност. Следват комбинирани упражнения "Мей-паяту" ("битка извършвана от тялото"). В централния район упражненията от този раздел са 18 основни от общо 45, които някога са били 96 на брой. После следват "Калам-Чавиту" - сложни упражнения за краката. В южния стил формите за краката са 12. Формите, които следват упражненията за краката са с точно установени техники за защита и атака изпълнявани в строга последователност. Всяка от тези форми си има име, което е в зависимост от позициите на краката. Сходството между тези форми и аналогични такива в Китай, Япония и други страни дава основание на редица специалисти по азиатските бойни изкуства да определят техниката на Каларипаят като предтеча или прототип на много от съвременните азиатски техники за борба. 5 стъпкова тояга ("лати") Оръжейната практика започва с боя с тояга и палка ("Силамбам"). За целта се използват бамбукови или ратанови палки и тояги. Тоягите са дълги по 12 педи ("кетукари"), а палките по 3 педи ("черувати"). По-напредналите имат право на специална есовидна палка, извита като слонов зъб ("отта"). В Каларипаят отта се смята за абсолютното оръжие на въоръжения двубой, тъй като тя е предназначена за атака на виталните точки. С това оръжие се изпълняват и някои от формите на стила. Отта се изработва от сърцевината на твърдото тамариндово дърво, което трябва да е поне шест стъпки дебело. Право на това фаворитно оръжие имат само майсторите. Двубоят с отта се смята за особено опасен, тъй като експертът умело боравейки с него може да порази 64 "Кула-мармас" (витални точки) по тялото на противника. Теорията, която обяснява практиката на отта се нарича "Дхануспраманам" или теория на арката. Навлизането във въоръжената практика на Каларипаят е свързано често с ритуали към бога на оръжията Аюдха Бхайвава. Тези ритуали дават възможност на практикуващия да се настрои психически за бъдещата битка и да запазва абсолютно самообладание пред смъртоносния блясък на оръжията. Силамбам е традиционна тамилска борба с тояги и представлява важен раздел на Каларипаят. Според преданието тази борба е създадена от бог Муруган - покровител на воините и поетите. В началото на н. е. изкуството на борба с тояга било преподавано в училищата като задължителна дисциплина както за знатните кратрии, така и за простите воини. Смятало се, че от една страна фехтовката и борбата с тояга спомагат за овладяване на целия сложен набор от хладни оръжия, а от друга според нуждите могат да ги заместят. Така например, когато на бойното поле се счупело копието на воина, той продължавал боя с дръжката му вече под формата на тояга. Когато и тя се счупела, той продължавал боя с техника на палката и най-накрая с голи ръце. Точно в същия порядък се упражнява и системата на Каларипаят. Силамбам - бой с палки и тояги Поради своята достъпност Силамбам бил усвоен и от селяните, които имали нужда от защита в многобройните междуособни войни между раджите. В 1760г., когато избухнало народното въстание срещу англичаните, продължило до края на столетието, оръжието не достигнало и в ход били пуснати дълги бамбукови тояги осветени от жреците на бог Муруган. След потушаването на въстанието англичаните забранили Силамбам, на селяните продължили да тренират, само че вместо с бамбукови тояги се упражнявали със стебла от захарна тръстика. И ако ги изненадвали по време на тренировка, те си давали вид, че ядат тръстика. Основните прийоми на Силамбам се наричат "орел падащ върху плячка", "маймунски размах", "скок на жабата" и др. Тези техники са настроени върху наблюденията на движенията на животните. Техниките на Силамбам са разнообразни, динамични и пластични като тоягата опасва цялото тяло образувайки своеобразен щит. Всичко това се съпровожда със скокове, уклони, прикляквания и боецът нито за секунда не се задържа на едно място. Сериите от техники се навързват във форми в строго определена последователност и наподобяват танц. Висшата цел е свободната схватка. Основното в Силамбам не е силата, а гъвкавостта, бързината на реакцията и красотата. Тази характеристика важи в цялост за системата на Каларипаят. Понастоящем Силамбам се практикува и като самостоятелна дисциплина и е много популярен в Южна Индия в щата Тамилнаду. Един от известните Силамбам-експерти през миналия век е бил майсторът Пулин Дас. Днес в Мадура е прочут също със своето изкуство майсторът Шейх Усман. Силамбам тренировка с палка и тояга - важна част на Каларипаят. Палките на Силамбам варират от 15см. до 180см., като начинаещите използват гъвкави палки от ратан, а напредналите от твърдо дърво. Типични за Силамбам са ниските позиции и бързите удари и блокове с тоягата. Първо се учат формите с тоягата, после спаринг с учителя и накрая свободен спаринг. Много от техниките на Силамбам са актуални при другите оръжия. Към Силамбам спадат и техниките с боздуган и дървен топуз за бой срещу слоновете (хвърля се и като факла). Разделът Анга-тари на Каларипаят включва разнообразни оръжия, които варират според предпочитанията на отделните стилове и школи. Различни оръжия на Каларипаят Още от древността в Индия се изработвали най-добрите оръжия в Азия. Дори известните саби-дамаскини са индийско изобретение. Индийските металурзи получавали най-добрата стомана и изготвяли от полуготовия материал стоманени слитъци, с които търгували в Близкия и Далечния Изток. Прочутите самурайски мечове в Япония и сабите-дамаскини на арабските майстори се изработвали от индийска стомана. Интересно е да се отбележи също, че технологията на индийските мечове и саби съвпада с тази на сабите-дамаскини, самурайските мечове и индонезийските кинжали (магическия "крис"). Ръкохватки на саби талвар; Известният арабски учен Ал Бируни (973 - 1048г.) от Хорезъм казва следното за индийците: "Няма друг народ, който да разбира от отделните видове хладни оръжия и от названията им по-добре отколкото жителите на Индия!" По-нататък ученият описва качествата и цветовете на различните саби и мечове според предназначението им. Изумруденозелени, когато острието било обработено с нажежен меден сулфид и толкова здрави, че с тях можело да се разсече на две гранитен камък; сиви с окраската на отровна змия (т.нар. "зм"йска закалка") " като нея пъргави, които на въздуха трептели като струна (можели също да се носят около кръста като колан); копринено бели, тежки и масивни, способни да пробият кожата на слон, без да се огъне острието. Шарките по острието, които се получават при коването и "дипленето" на метала служели като белег за оценка на качествата на дамаската стомана (така се наричат всички изделия изработени по тази технология). Шарките на всяко оръжие били специфични и служели като подпис на майстора-ковач, който го изработвал. Някои от тях се откроявали по-ясно едва след натриване със сок от екзотично растение, след обагряне с кръв или се променяли на светлина и сянка, при студ или при потапяне във вода. Стойността на една такава сабя изработена от прочут майстор била равна на цената на много добър боен слон! Упражненията със сабя се наричат "фари-гадка" и се провеждат с дървена сабя ("гадка") и малък щит ("фари"). На север е популярен терминът "ваал-парича" ("щит и меч"). Други оръжия в Каларипаят са различните видове копия и пики ("кунтам", "вита" и др.), тризъбец, бойна брадва, меч ("пата") със специална ръкохватка като желязна ръкавица. Най-смъртоносното оръжие е "уруми" (сабя-пружина или сабя-камшик), която може да бъде блокирана само със щит. Уруми се състои от нормална ръкохватка, от която излизат четири или пет тесни и гъвкави като часовникова пружина остриета с дължина около 180см. и остри като бръснач. "Сабята-камшик" се носи увита около кръста като колан, който мигновено може да влезе в действие. Техниките, извършвани с уруми са въртеливи, засукващи, стрелящи, хващащи и удрящи като с камшик. При реален бой с уруми могат да се победят няколко противника едновременно, като последиците за ударените с него са ужасяващи. Не трябва да се забравя, че с това оръжие може да си служи само завършен майстор, който го е овладял добре. В противен случай по време на боя той може да се самонарани доста тежко. От по-късите оръжия особено популярна е смъртоносната кама-бокс ("катар" или "бунди"), която е най-разпространена в щата Бунди. Още в "Махабхарата" се споменава за бойци въоръжени с катари, които побеждавали лъвове. Катарът има широко като длан острие, което може да се раздвоява като рога или да наподобява цвят на лотос. Тези форми на острието, както и характерния начин на употреба идващ от ръкохватката, спомагат да се нанасят почти винаги смъртоносни прободни рани в близкия бой. Освен катар, в Каларипаят се използват още няколко вида кинжали и ножове с характерна форма и техники на употреба. тези техники включват: бързо вадене на кинжала от ножницата, удари и контри от различни позиции (стоящи, седящи и с лъжливи движения). Освен боя с кинжали се изучавал и такъв, когато единият е въоръжен с кинжал, а другият е без оръжие. Други оръжия използвани в Каларипаят са сърповидния нож "кукри", есовидната кама, щитчето с три остриета, ритуалния нож "григук", метален диск за хвърляне "чакра" и много други. Сърповиден нож "кукри" използван в Непал и Индия. Непалски "кукри" от XIX-XXв. (по Попенко) В миналото важна част от Каларипаят са били дисциплините стрелба с лък и фехтовката с ятагани върху гърба на слон. Индийските пехотинци стреляли с огромни лъкове и стрели, които пробивали щита и бронята. До ранното средновековие в Индия се използвали лъкове от обикновения тип. По-късно на въоръжение идва сложносъставния лък от тюркски тип. Стрелбата с лък е добре описана в "Махабхарата". От там става ясно, че тази дисциплина, която е била привилегия на кшатрите, се е разглеждала и като духовно упражнение, изискващо голяма умствена концентрация. Третото ниво на Каларипаят наречено "Верум-Кай" (бой без оръжие) е етапа, когато практикуващите са овладели добре техниките с оръжията и основните форми и могат да ги практикуват както с него, така и без него или срещу него с голи ръце. Формите срещу въоръжен или невъоръжен противник са особено популярни в южния стил на Каларипаят, а също и в стила на централния район. Там са известни формите "Пада-талу", "Ади-ккай", "Поотум-Пиривум", "Катиюм-Курувадиюм", "Ваа-Кати" и др. Всяка форма ("суваду") започва и завършва с поздрав. Тя се изпълнява за около минута и съдържа от 20 до 50 съществени техники, включващи премествания, удари, блокове, хватове, защити, ключове и хвърляния. Линиите на движение са прави, на кръст или квадрат. Всички форми без оръжие са построени така, че могат да се изпълняват и с него независимо от вида му. Много от формите започват с приклекнала позиция (готов за скок) и завършват пак в такава или седяща позиция. Особено при употребата на оръжие се използват много ниски позиции, за да не се разкрива тялото за удар. В този пункт техниката на Каларипаят се доближава твърде много до някои стилове на индонезийския Пенчак-Силат, който явно е заимствал много неща от индийската система. Основната характеристика на Каларипаят е, че това е предимно меко и гъвкаво изкуство, разчитащо повече на ловкост и пъргавина, отколкото на грубата физическа сила. Има и известни разлики в тактиката на Северния и Южния стил, които ще изтъкнем. Преди да започне практиката, в Северния стил учениците си намотават на кръста, хълбоците и слабините 13 метрови набедрени препаски от памучен плат, които пристягат долната част на корема и спомагат за укрепване на стойката и дишането. За Северния стил са характерни високи скокове (до 2.5 м.), много ритници, удари на дълга дистанция, ниски позиции. При ударите и блоковете крайниците са напълно изпънати. Употребяват се също множество трудни гимнастически упражнения с висока интензивност, които правят тренировката изморителна и напрегната. Натоварванията се облекчават с дихателни техники от Йога и различни методи за отпускане. Северният стил изисква висока техника и перфектно владеене на формите. Южният стил набляга върху ефективността на техниките и сила в действието. В него се съдържат повече кръгови движения и изглежда по-груб от Северния стил; ударите са от типа на "късата ръка" с отворени юмруци, но с голямо разнообразие в положенията и формите на ръката. В Южния стил има малко скокове и ритници, които се изпълняват ниско; позициите са солидни и се съчетават със силовото използване на ръцете, бедрата и торса. Последното, четвърто ниво на Каларипаят включва секретното изкуство за поразяване на виталните точки по тялото ("марма-ади") и изучаването на специални словесни формули ("мантри"), които съчетани с медитация и дихателни техники предизвикват вибрации в съответните психически полета, които създават голяма мощ. Това е секретна част на изкуството и до нея се допускат само най-напредналите ученици, които след усвояването на тази техника заедно с посвещаването в тайните на масажа ("Калари-чикитеа") достигат степента наречена "Калари-Гуруккай" или "Калари-Абхиаси" (посветен в Калари). Някои от основните видове мудри - символично енергийни жестове на ръцете използвани в индийските танци и бойните изкуства Някои от основните видове мудри - символично енергийни жестове на ръцете използвани в индийските танци и бойните изкуства Индийски символични жестове с ръцете - мудри ("печати"), използвани както в традиционните танци, така и в ритуалите и практиките на бойните изкуства, за активиране на психическата енергия Индийски символични жестове с ръцете - мудри ("печати"), използвани както в традиционните танци, така и в ритуалите и практиките на бойните изкуства, за активиране на психическата енергия Марма-ади е есенцията и ритуалът по посвещаването на Каларипаят. Това изкуство има древна традиция водеща своето начало още преди новата ера. То се използва само ако животът ти е в опасност и за лична защита. В "Сусрута-Самхита" (медицински свещен текст "шастра" от ІІ - ІV в.) са указани 108 точки на човешкото тяло, в които при удар се предизвиква временна парализа, силна болка, безсъзнание или смърт. Указани са също и виталните точки при животните. При слона например те са около 90; 14 от тях са смъртоносни. Махоутите (дресьорите на слонове) са добре запознати с тях и ги използват в своята работа, за да подчиняват животните. В Южния стил на Каларипаят също се използват 108 "мармас" (витални точки), от които 12 са смъртоносни. Те се наричат "Паду-Варман" и имената им са както следват: Тилка, Натчатра, Чевикути, Пидари, Уракка, Туми, Нер, Адаппа, Ати, Чуруки, Учи, Калтидай и Каннади. В Керала-стилът, точките мармас са 107, от които 64 са считани за крайно опасни. Различните части на марма-атаките са: "Саниу" - сухожилия, "Дхамани" - артерии, "Мамса" - мускули и "Асти" - кости. В марма-атаката дори и слаби удари могат да предизвикат големи повреди веднага или със забавено действие. Така например удар в определена точка на гръдния кош може да причини колапс в артерия излизаща от сърцето (коронарна артерия) и да предизвика смърт след 2 1/2 часа. Специфичен масаж от арсенала на "узхичил" може да отвори отново артерията и да спре смъртоносното действие на удара. Тренировка на бойци от Каларипаят В наше време все още се срещат известни майстори (крайно затворени и недостъпни), от Керала, които са в състояние да убият или да осакатят непоправимо противника с помощта на удари в точките мармас. Те обаче не го правят освен в случаите на крайна необходимост, тъй като концепциите на Каларипаят са свързани с отвращение към насилието, коректна морална и духовна позиция в живота, уважение към учителя и човешкото тяло, което е храм на душата. Муки-бокс (или Мусти-Юдха) Муки-боксът се упражнява в Бенарес повече от 300 години, но той има много по-древна история. Още в "Махабхарата" се споменава за схватки без оръжие, чийто стил е близък до този на Муки-бокса. В един от епизодите например, героят Бхима убива своя противник с удар с крак - нещо, което е много характерно за Муки-бокса. Стилът на Муки-бокса е много твърд и е подобен на Карате. Извън кръга на посветените той е слабо познат, тъй като се тренира в голяма тайна. Един от големите експерти на Муки-бокс - Срим Баба твърди, че майсторите в този вид борба имат обикновено само по един ученик, който се подбира чрез специални тестове. Боксьорите затвърдяват по специален начин ръцете и краката си, и след това могат чрез удари да чупят камъни и кокосови орехи. Ударите се тренират в стоманена плоча, дебела три сантиметра и захваната в стената. Удря се с кокалчетата на юмрука с пълна сила. В сравнение с това, японската "макивара" (дървен стълб за удряне в Карате) изглежда детска игра. Разбира се закаляването става постепенно, чрез бавно и методично напредване. На плочата ударите се отработват по един час като се сменят формите на юмрука. Във всеки удар се тренира и цялото тяло външно и вътрешно. Обръща се голямо внимание на дишането и фокусирането на силата. Изучават се и дълги заплетени форми за самоотбрана, които представят различни положения на реалния бой. Ударите на Муки-бокса се специализират в най-уязвимите части на тялото, като се удря повече с крака, отколкото с ръце. Използват се и много промушващи техники с пръсти в очите, гърлото и мускулите. Муки-боксът е най-грубата от всички познати системи за борба и се сравнява с гладиаторските зрелища в Стария Рим. На вътрешни срещи е забранено да се атакуват само слабините, но при реалната самозащита те са така наречения "златен пункт" за атака. Във връзка с това, гореспоменатия Срим Баба изтъква, че всички "железни мъже" са с кожени тестиси. Освен индивидуалните схватки се провеждат и групови битки. Най-известните борци от последните години Нараянгуру Баламбхат Деодхар и неговият брат Лакшмангуру Баламбхат Деодхар можели да се бият едновременно срещу дванадесет мъже. Всеки урок по Муки-бокс започва и завършва с групова рецитация на Кредото: "Аз идвам към теб само с палци, Други оръжия аз нямам. Но Правото или Честта изискват. Моите палци ще ме подкрепят!" Бинот Това бойно изкуство се използва за голоръка борба срещу въоръжен противник. С оглед на тази особеност, практикуващите отработват специални смъртоносни техники като в тренировъчната им програма са включени единоборства с диви зверове в джунглата или на арена. В тези жестоки битки бойците изпробват смъртоносните си удари и захвати. През мюсюлманския период, борците на Бинот били наричани "Ек-хатх". Днес с този стил са запознати съвсем малко хора. Бандес Целта на Бандес е да се обезвреди противника без да се убива или осакатява. Това изкуство се състои от безброй хватки, които са подчинени на това правило. Те съчетават в себе си хватове, ключове, хвърляния, обездвижвания, задържания и болезнени прийоми. Общо взето Бандес се доближава твърде много до техниката на японските бойни изкуства Айкидо и Джу-Джуцу. Една особеност на Бандес са ключовете с крака. Сектата на Тагите ("удушвачите") Тази секта, съществуваща и до ден днешен в Индия, практикува зловещото ритуално бойно изкуство с удушаващи хватки ("таги"). Тези ритуални убийства се изпълняват като култ към богинята Кали ("тагери"), която се явява като въплъщение на разрушителната сила в природата и се нарича още "Черната Майка". Когато тагите действат и изпълняват ритуалите на това черно изкуство, те винаги призовават богинята Кали със специални заклинания, за да се увеличи силата им. Целта е жертвата да се убие без да се пролива кръв, тъй като тя се смята за свещена. Тук е мястото да отбележим, че вероятно този ритуал е с много древен произход. При прабългарите например, също е имало подобен обичай на ритуално цареубийство, когато провинилия се владетел бил осъждан тайно, да се удуши с копринен шнур, без да се пролива кръв. Същия обичай срещаме и у турците в Мала Азия. В Хидерабат живее известния в това изкуство Сурбул Корми. Той пояснява, че в сектата на удушвачите никога не се пролива кръв, никога не се убиват деца и никога не се убива безцелно. Предполага се, че в днешна Индия съществуват около 12 секти на тагите. Цивилизацията ги е разбила, но те все още съществуват. Таги (удушването) не е теоретично упражнение, то е много реалистичен вид убиване. Душенето обикновено става със специален ритуален копринен пояс "рухмал", който се връчва и се носи след посвещението на всеки член от сектата. Тактиката на тагите е подла, защото най-често се действа с изненада и в гръб. Разработени са различни техники за надяване на примката - отзад, отпред и отстрани. Има различни примки за видовете вратове - за обикновен човек, за борец, за гъвкав противник, за жена и т.н. След отровителството, това е една от най-подлите системи за убиване на противника - виновен или не. Кусти ("борба") В традиционната индийска борба съществуват стиловете Малла-Крида, Малла-Юдха, Нюдха-Криде, Нуки-Ка-Кусти и някои други. Борбата винаги е била на почит в Индия и особено са я поддържали раджите и велможите, за които тя е представлявала зрелище и начин да покажат превъзходството си като владетели, чрез демонстриране на силни борци. Борбата заемала своето място във военната подготовка на войската и гвардията, а известните борци ставали телохранители в дворците. старинна миниатюра, изобразяваща индийски борци; Шампиона на Индия по борба Великия Гама (1878-1960г.) с почетния боздуган в ръка; Някои раджи не само покровителствали борбата, но и активно се занимавали с нея. Така например, раджата Кундерао Гюлковар (ХІХ в.) от Барод се гордеел със званието "пелван" ("вещ в борбата", борец, силен човек, атлет) и ежедневно се занимавал с тези упражнения. Борците се набирали главно от провинциите Пенджаб и Траванкора. Те се подготвяли от детството си и постигали забележително развитие на мускулите. Някои индийски борци като известният Гама се прославяли и извън страната си на международни срещи по "кеч" или по свободна борба.

Извинявам се ако съм подвела някого с тази статия. Не целя да обиждам когото и да било. Просто ми се стори интересно да публикувам една различна гледна точка макар да не отразява по никакав начин мое мнение. За да не всявам конфликти трия поста!

ИНДСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ И КУЛТУРА НА ИНДОАРИТЕ Сред световната културна общественост отдавна е станало популярно становището, че Индия е страана, чиято философия, религия наука, изкуство и култура водят началото си още от най-дълбока древност. Тя е дала на човечеството такива материални и духовни ценности, с каквито законно се гордее индийският народ. Учени, на които е чуждо пристрастието и презрението по отношение на Индия справедливо поддържат тезата, че индийската история е едва ли не начало на световната история. Във връзка с изграждането на една от най-старите материални култури на човечеството Дж.Неру отбелязва: "Най-древните паметници от миналото на Индия, които са ни известни, са многобройни останки от цивилизацията в долината на Инд, открити в Мохенджо-Даро и Харапа." [/size]И докато на въпроса "какво е цивилизация?" Кенет Кларк отговаря: "Не знам. Не мога да дам и абстрактно определение - все още не.", то речника на чуждите думи предлага следната дефиниция: "Степен от социалното развитие на материалната и духовната култура на определена обществена формация." Така в следващото изложение е направен опит да се разгледат същностните особенности на Индската цивилизация и културата на индоарите. Генезисът на най-ранният етап на индийската култура е свързан не само с традицията на ведийското общество и култура, но и с постиженията на грандиозната Индска или Харапска цивилизация. До XXв. в индологията господства мнението за сравнително късното възникване на индийската цивилизация: нейното начало се свързва с идването на индоарските племена. Археологическите изследвания в Индостан, извършрни от Д.Р.Сахни и Р.Д.Банерджи дават основание да се счита, че Харапската цивилизация е възникнала много преди в страната да навлязат племената, създатели на "Ригведа". По ареал на разпространение Индсаката цивилизация се явява една от най-големите в целия древен Изток. Освен самата долина на Инд тя обхваща районите на Пенджаб, Сауращра, Раджахстан; на запад достига до Белуджистан; на изток - Утар-Прадеш; на север до Пенджаб и на юг до Гуджарат, т.е. има протежение около 1600км (З-И) и 1250км (С-Ю). Дълго време в индологията е съществувало мнение за единството на Индската култура, но сега новите разкопки на археолозите позволяват да бъдат установени както нейните общи черти, така и твърде голямата специфика на отделните зони и конкретни периоди в нейната история. Резултатите от изследванията в Рангпур и Лотхал дават възможност да бъде проследено развитието на тази култура чак до късно-харапския период, който забележимо се различава от епохата на разцвет на Харапа. Не е изключено тези "местни варианти" да отразяват наличието на различни, макар и близки, етнически и културни единици. С нееднакво темпо протича и еволюционния процес на самата Индска цивилизация. Тази до известна степен разнопластовост влияе и върху по-нататъшната и съдба, като отделните компоненти по различно време са се "включвали" в общото наследство, оставено от нея. Културата, чийто най-ярък компонент е Харапа, възниква на базата на местните традиции на индийския Север и най-близките до него райони, минава в своята еволюция през няколко етапа и съществува в течения на много векове. Учените датират различно началния период на нейната история, но няма съмнение, че ранните слоеве спадат към III хилядолетие пр. Хр. Градските центрове поддържат близки контакти с Месопотамия, Централна и Средна Азия, областите на индийския Юг. Висока степен на развитие достигат занаятите, изобразителното изкуство, появява се писменост. Основните центрове на Индската цивилизация, разположени по р. Инд, са Харапа и Мохенджо-Даро - това са големи градове, създавани по точно определен план. Главните им улици са широки до 10м. и минават паралелно една на друга. Сградите, строени главно от непечени тухли, се издигат на височина до 2-3 етажа. Освен жилищни постройки, в градовете има и обществени здания - храмове, хамбари за прибиране на зърно…, действа система за водоснабдяване и канализация. Още едно доказателство в подкрепа на тезата, че Индската цивилизация е излкючително добре развита за времето си, се явява фактът, че най-ранните сведения за познанията на индийците в областта на математиката и астрономията са именно от епохата на Харапа. Тъй като до днес не са запазени математико-исторически текстове от този период, а наличните надписи не са дешифрирани, за равнището на тези познания може да се съди косвено - по запазени предмети на материалната култура. Предполага се, че по времето на Харапа се използва десетична система - за това свидетелства тясна пластинка от раковина с нанесени в/у нея деления (запазени са само 9) - вероятно парче от измерителен инструмент. По всяка вероятност намерената линийка първоначално е била съставена от отделни части, свързани с метални ивички. Най-вероятно е числата да са били обозначавани с щрихи-резки. Такива резки са били открити в/у каменните пръстени в основите на колоните, които крепят покрива на жилището. Обозначени "цифри" се откриват и в/у различни оръдия и оръжие. Една от единиците за измерване на дължина е 5,7см. Тя се среща неведнъж при измерването на тухли в зданията на Харапа и Мохенджо-Даро. Страните на тухлите са в съотношение 1:2:4 или 1:3:9 (например 5,7х12,7х26). Като правило непечените тухли са по-големи. Числото (величината) 5,7см. се среща и при височината на стъпалото в стълбата на едно от богатите жилища. Операциите по пресмятане са се извършвали вероятно с помощта на специални пресмятащи уреди (абак). В Мохенджо-Даро е намерена тухла с три реда издълбани в/у нея правоъгълници, по 4 фигури на ред. На друга тухла са издълбани 4 реда еднотипни вдлъбнати. Изказано е становище, че те са използвани за игра; има основания, обаче, да се счита, че с тях са извършвани най-прости аритметични действия, като за целта са употребявани камъчета или бобени зърна. Вече бе споменато, че до наши дни писмеността на индоарите не е дешифрирана, но разкритите неотдавна находки дават възможност да се установи, че обитателите на Харапа са пишели от дясно наляво. Загадката около техния език не е решена окончателно. Повечето изследователи поддържат мнението, че това е един от дравидските езици (или по-точно протодравидски език). Разчитането на тези надписи би било ключ към разгадавеното на множеството загадки от тази епоха, но засега материалната култура и изобразителното изкуство остават главен източник на информация около културата на индоарите. dotuk Тъй като харапските "надписи" още не са разчетени, много от собствено-харапските черти в древноиндийската култура от по-късните епохи доста трудно се поддават на откриване, но определена приемственост може да бъде отбелязана дори при съвременното развитие на познанието. Големи перспективи разкриват трудовете на руски изследователи в/у дешифрирането на писменост с помощта на изчислителна техника. В общия комплекс на тези трудове се включва и проучването на изображения в/у печати и амулети. Учените, възглавявани от проф. Ю. В. Кнорозов, съумяват да отделят серии от "иконографски" сцени, отразяващи митологичните представи на обитателите на Харапа. Съпоставянето на отделни мотиви и сюжетни "блокове" с по-късни сведения, фиксирани също така в текстове и паметници на изобразителното изкуство, даде възможност да се стигне до извода, че протоиндийските митологични и космографични представи и съответстващата им иконографска система, макар и в променен вид, са се влели в по-късните религиозни учения, на първо място в индоизма, а така също и в будизма и джайнизма. Върху много печати са възпроизведени сцени на жертвоприношения за боговете, свещени животни и растения, свързани с празнични и ритуални церемонии. Донаторите държат в ръце ритуални съдове, а понякога застават коленопоклонно пред седналите на трон жрец, владетел или "слязло от небесата" божество. В/у един от печатите е изобразен олтар. В Калибанган, в южната част на крепостта, индийски археолози откриват платформи от непечени тухли, в/у които се намирали олтари. Пак там са намерени съдове с остатък от пепел и теракотни изделия, служили като култов дар за божеството. Ритуалното предназначение на самите съоръжения не предизвиква съмнение. По всяка вероятност там са извършвани не индивидуални обреди, а пищни церемонии с участие на жреци. Изследователите на Индската култура считат, че някои сгради в главните центрове по р. Инд са имали главно сакрално предназначение. Както предполага М.Уилър , "серията от постройки" на изток от крепостта в Мохенджо-Даро е част от храмов комплекс (в едно от помещенията експедицията на Дж.Маршал е намерила стеатитов бюст на "брадат мъж" - "жрец", както го наричат условно в научната литература). Като се съди по материалите из областта на лингвистиката, археологията и литературните паметници, извършването на религиозно обреди при индоарите през началния период на тяхното заселване в Индия, не е свързано с издигане на големи олтари и храмови комплекси; такива са почнали да създават през следведийската епоха и особено през периода на формиране на индоизма, което може да се обясни с влиянието на местните предарийски вярвания. Вниманието на учените бива привличано дълго време от изобразения в/у печати т.нар. рогат бог, седнал на трон или на земята. Позата му е своеобразна - краката са сякаш притиснати до тялото, петите се допират една о друга - типична йогистка "асана". На главата на божеството има два рога, м/у тях дърво; заобикалят божеството тигър, носорог, слон и индийски бик зебу. В/у един от печатите, край главата има две издатини, които според Дж.Маршал са още две лица на този прото-Шива. Знае се, че в индоизма Шива често се явява в образа на Пашупати - покровител на добитъка, властелин на природата - и се изобразява с три лица. Почитат го и като предводител на йогините. Сходството м/у "рогатия бог" и индуския Шива е толкова съществено, че едва ли е възможно да се отрича каквото и да било влияние от страна на "харапския прототип". Според твърдението на редица индийски учени, влиянието на харапската и изобщо на предарийската традиция е намерило израз и в това, че сред индоарите се появява практика да изобразяват боговете в "човешки облик", появява се и целия кръг от представи, свързани с аскетизма. При индоарите (както и при индоиранците). Ако се съди по най-древните текстове и данни на лингвистиката, липсва аскетичната практика, която има явно местни корени (йогистката поза на прото-Шива е едно от доказателствата за съществуването на такава практика в епохата на Харапа). Вероятно от протоиндийската цивилизация водят началото си и такива, разпространили се по-късно култове, като този към майката-богиня, развил се отделно в индоизма във вид на преклонение пред главните богини, почитане на змии, на свещени растения (например дървото Ашватхи, извънредно популярно и в будизма) и животни. Съществува предположение, че носорогът, срещан много често в/у харапските печати, би могъл да бъде прототип на еднорогия Вишну-глиган - аватара на главния бог на вишнуизма. Един от най-известните индийски религоведи и санскритолози Р.Н.Дандекар открива в харапската религия източниците на индоизма и я характеризира като "протоиндуизъм". И все пак в научната литература остава спорен въпроса за въздействието на Харапа в/у по-нататъшното развитие на Древна Индия. Трабва да се имат предвид в такъв случай материалите от областта на археологията и данните на лингвистиката в полза на схващането, че "неарийските черти", които проличават при изследване на санскритската литература, са твърде значителни. Харапско влияние се забелязва и в изобразителното изкуство от по-късните периоди и едва ли има основание за съмнение, че в общия синтез на индоарийски и предарийски елементи приносът на тази култура е твърде осезаем. Факт е, че в/у по-голямата част от територията на Индската цивилизация, например в централната зона - в Синд, засега не е фиксирано пряко взаимодействие на носителите на тази цивилизация със създателите на "културата на сивата рисувана керамика", отъждествявани от повечето учени с индоариите от ведийската епоха; но в източната периферия (Пенджаб и Хариана), както показват най-новите археологически изследвания, се наблюдава непосредствена смяна на тези култури още през първоначалния период на пребиваване в страната на индоариите. Установявайки контакт с местното население, ранноведийските племена не са могли да избегнат неговото влияние. Разкопките в Хариана показват, че там пластовете на "културата на сивата рисувана керамика" се разполагат в/у пластовете на къснохарапската култура, като при това носители на тази култура са обитавали дадения район известно време и след идването на индоарите. Къснохарапските традиции, извънредно устойчиви в енеолитните култури на Централна Индия, Сауращра, Катхиаварския п-в, до голяма степен са се запазили в този регион чак до появата на късноведийските племена. През този период бурно протичащия процес на асимилация стига вече до такъв стадий, че е допустимо да се говори за единна културна традиция на различните етнични компоненти в Северна Индия. Според материали от археологията, харапци са се преселвали в различни посоки - придвижвали са се към Централна Индия, Декан, на изток, при което оказват доста силно влияние в/у местните култури. През първия период на своето пребиваване в страната индоарите не строят големи съоръжения - техният начин на живот бива съвсем различен, докато за Харапа монументалната архитектура е много характерна и по всяка вероятност строителните похвати, използвани при създаването на градски селища в долината на Ганг, се оформят и под влияние на тези древни традиции. Изследователите считат, че Харапа е оказала влияние и в/у самия процес на "вторична" урбанизация, сякаш възродил се отново след много столетия, вече при други исторически условия. Един от най-сложните проблеми, засягащи историята на Индската цивилизация, е проблемът за нейната "гибел", макар че би било по-правилно да се говори за запустяване на главните центрове по Инд, тъй като в другите райони на тази цивилизация селищата дълго време са съществували. Според традиционното схващане, залезът на тази култура е предизвикан непосредствено от "арийското нашествие", от идването в страната на индоарийските племена. Но новите разкопки убедително доказват, че "процесът на залез" се разпростира по време и в различни региони протича различно. Не е изключено няколко фактора да са довели до отслабване на градските центрове (периферията е усетила по-слабо тяхното въздействие). Учените споменават например за климатичните условия - осоляване на почвата, наводнения, тектонични трусове, но едва ли тези явления са могли да бъдат решаващи за съдбата на цялата огромна цивилизация. Трябва да се отбележи друго: през късния период на Харапската култура, в главните центрове по Инд, се забелязват сериозни промени, както в градостроителството, така и в материалната култура - влошава се качеството на керамиката, обществените постройки биват изоставяни. Запада търговията, особено външната. Очевидно всичко това е отражение на сериозна вътрешна криза. Ако се съди по ракопките, през това "смутно" и трудно време в индските градове започват на малки разпокъсани групи да проникват чуждоземци - преселници от земите на Белуджистан. За това свидетелстват материали от археологията и палеонтологията. Възможно е пришълците да са довели докрай упадъка на отделни големи градове (например Харапа и Мохенджо-Даро), но е малко вероятно те да са оказали съществено влияние в/у съдбата на болшинството селища. Защото запустяване на селища е наблюдавано и в Сауращра и на Катхиаварския п-в, макар там това да не е било свързано с идването на чуждоземци. Данните от радиовъглеродния анализ, извършен при разкопките в Рангпур и Лотхал - важен център на морската търговия - още през XIX в.пр.Хр. свидетелстват, че този упадък се е засилил особено много през XVIII-XVII в.пр.Хр., когато прекъсват непосредствените контакти с градовете по р.Инд. Дълго време в индоложката наука господства теорията на М.Уилър, според която описваните в химните на "Ригведа" войни и битки биват предизвикани от натиска на ариите в/у харапските градове, натиск, завършващ с унищожаването на самата Индска цивилизация. Изхождайки от тази предпоставка учените са склонни да причисляват към арийските всякакви нехарапски елементи, срещани в късните слоеве на Харапа, Мохенджо-Даро и Чанху- Даро. Материалите от областта на лингвистиката, литературните паметници и археологията дават възможност създателите на "Ригведа" да бъдат локализирани в Пенджаб и тяхното идване там да бъде датирано към края на II хил.пр.Хр. Така м/у това събитие и упадъка на главните центрове по Инд (XIX-XVII в.пр.Хр.) съществува значително прекъсване във времето. Само през последните години в Пенджаб и Хариана са открити няколко селища, в които къснохарапската култура е "доживяла" идването на ведийските племена. Тези сензационни материали поставят по съвсем нов начин въпроса за взаимоотношенията на индоарите с местните субстрати. Същевременно продължителното съществуване на късно- и следхарапските селища извън зоната на заселване на индоарите говори за други пътища на влияние на харапски традиции в/у духовната и материалната култура на народите от Северна Индия. Изтъкнатият ведийски археолог Х.Д.Санхалия свързва с ариите следхарапската култура на Централна Индия и Северен Декан. Но два аргумента представени против тази хипотеза, доказват нейната погрешност. Изследваната от Х.Д.Санхалия култура е земеделска, а в "Ригведа" е изобразено общество, чието стопанство се базира до голяма степен на скотовъдството. Освен това се наблюдава "хронологична несъгласуваност". "Халколитната култура на Централна Индия" (термин на Санхалия) се датира от средата на второто хилядолетие пр.Хр., докато ариите, както е установено не са стигнали по-далеч от Пенджаб. Липсват също така данни за някаква връзка на тази култура с първоначалната зона на заселването им в Индия. Затова едва ли е допустимо да се предполага, че ранноведийските племена през този период вече са могли да стигнат до огнищата на халколитна култура, в чийто ареал влиза и Северен Декан. Следователно нито един от многобройните опити да бъдат открити следи на индоарии в основните центрове на Индската цивилизация и да се обясни нейният "велик упадък" с тяхното нахлуване не се увенчава с успех. info: http://www.philosopher.hit.bg/ref_1.htm

Индийски пантеон http://india.start.bg/ ГНИ - бог на огъня, бог на жреците и без него не можело да се проведе нито едно жертвоприношение. Той няма крака и глава и затова не се срещат негови изображения в човешки облик. Той е прекрасен, чист, променя формата си, винаги се стреми нагоре - да достигне небесета. Може да вижда с четири, но и с хиляди очи. Въоръжен е с лък и се вози на златна колесница, в която са впрегнати златисти коне с маслени гриви и седем езика. Месторождението на Агни не е установено, тъй като огънят може да възникне, където и да е. Понеже Агни е вечен, той винаги е млад, защото се ражда ежедневно. Най-важната му функция е освещаването, а за жреците най-важен е огънят в жертвения олтар. Пребиваващ едновременно в три свята - небето, въздуха и земята, Агни изисква разпалването на три ритуални жертвеника. АДИТЖИТИ - божества, тясно свързани с небето. Към тях принадлежат: Дакша - символизира необикновения ум и способности на боговете; Вивасват - слънцето, което се появява на разсъмване; Мартанда - символизира невидимото, нощно слънце. Възникнал от мъртво яйце. АШВИНИ - близнаци, братя на Ушас, появяващи се на разсъмване. Те будят сестра си и съпровождат колесницата й. Появяват се и при запалване на жертвения огън. Те са неразделни, но се различават един от друг. Единият е син на нощта, а другият - на утрото. Те се грижат за меда, нектара на живота, божествената "сома". Даряват пчелите с мед и лекуват с него боговете и хората. Обичат да помагат. БРАХМА - върховен бог в индуисткия пантеон и в божествената триада - Тримурти, заедно с Вишну и Шива. Почита се като създател на Вселената. Родил се от яйце, плуващо в първичния океан. Разделил яйцето на две и така създал небето и земята, а след това и останалата част на видимия свят. Дните и нощите на Брахма определят ритъма на цялата Вселена. Синовете му Маричи, Атри, Ангирас, Пуластия, Пулаха, Крату и Дакша станали родоначалници на боговете и хората. БРИХАСПАТИ - замества Агни в жертвените церемонии. Приел е много от чертите на своя патрон, както и на родствения му Индра. Той излъчва златна светлина. Брихаспати бог на молитвите. Той е предсказател и наставник на боговете. ВАРУНА - древно божество, свързано с небето, но по-абстрактно от Дяус. Обикновено се изобразява като плешив старец с жълта кожа. Облечен е в златен плащ, а голямото му око символизира слънцето. Понякога се изобразява с четири лица, символизиращи четирите посоки на света. Той се грижи за движението на Слънцето, Луната и звездите и следи за правилното редуване на годишните времена. ВАЮ - бог на вятъра. Той е невидим и месторождението му е неизвестно. ВИШНУ - върховно божество, макар и не толкова известен в по-рания период, когато е бил считан за придружител на могъщия Индра. В индуисткия пантеон, заедно с Брахма и Шива е част от божествената триада - Тримурти. Изобразяван е или като дете, седящо на лотосов лист, или като прекрасен четирирък юноша, облечен в царски дрехи, възседнал хилядоглав дракон, плуващ в космическия океан. Вишну е млад, но много мъдър. ГАНЕША - бог на мъдростта, премахвщ препятствията, покровител на търговците и пътешествениците. Син на Шива и Парвати. Той властва в света на боговете и е един от най-популярните индуистки богове. КАЛИ (Дурга) - войнствената съпруга на Шива. Тя охранява божествения порядък и самите богове, ако са заплашени от злите демони. Победила демона-бивол Махиш, който изгонил боговете от небето и когото не могли да победят нито Шива, нито другите богове. Дурга убила още много зли демони-асури, а телата им изяждали девиците-войни от свитата й. Изобразявна е с десет ръце, възседнала тигър, с оръжие в ръка и с огърлица от черепите на убитите. ДЯУС - бог на небето, най-старият, макар и не най-могъщият бог. "Баща на боговете" - синоним на "Небето", съпруг на богинята на земята Притхиви. Негови атрибути са гърмотевицата и мълнията. Изобразява се или като червен, ревящ бик или като черен жребец, украсен с бисери. ИНДРА - бог на бурите, гръмотевиците и мълниите. Символизира силата, енергията и виталността. Индра едва не погубил своята майка Адити, разпорвайки корема й при раждането си. Веднага след това метнал мълния, която осветила всичко, правейки земята видима за небето и небето видимо за земята. Той задвижил слънцето, което стояло неподвижно до този момент. Виждайки това, небето, земята и въздуха се разтреперили, а майка му се скрила от страх. Още с появяването си превъзхождал останалите богове по сила и мъдрост. Те се изплашили, че новороденият ще промени установения порядък и опасенията им се потвърдили. Завземайки върховната власт, заедно със слънцето започнал да преустройва света. Новия свят бил изграден като дом. Индра осигурявал устойчивостта на света, поддържайки небето и оправяйки земята. Независимо от могъществото обаче, поведението на Индра било като на обикновените хора. От всички богове, само той си позволявал да мами, да пиянства и бил винаги готов за любовни похождения. Тези негови качества биха могли да го превърнат в лош, плашещ бог, но той прощавал с лекота хорските прегрешения, пазел хората от нещастия и се грижел за добитъка. В негово лице те виждали приятел и покровител. Още от самото начало той бил почитан като бог на бурята, олицетворяващ пречиатващата й сила. Негово оръжие е божественият огън - мълнията. Ежегодно, в края на сухия сезон, Индра повтарял велик подвиг, убивайки Вритра. Този огромен дракон, лежал в планините и държал цялата небесна вода в деведесет и деветте пръстена на тялото си. Хората се обръщали с молба за помощ към всички богове, но те се бояли да встъпят в бой с чудовището. Единствен Индра се съгласил да им помогне. След тежка битка, Индра убил Вритра и освободил водата, спасявайки всички от сушата. КАМА - бог на любовта. По молба на боговете, той се опитал да разпали страстта на Шива към Парвати. Защото така щял да се роди спасителят Сканда, който би избавил боговете от властта на асурите. Но Шива бил вглъбен в себе си и не обръщал внимание на преданата любов на Парвати. Тогава Индра накарал Кама да отиде при усамотения Шива и да забие любовна стрела в сърцето на суровия бог. Шива обаче видял Кама и в гнева си го изпепелил. От тогава богът на любовта станал безтелесен. ПАРВАТИ - жена на бог Шива. В началото Шива не обръщал внимание на предаността й. Веднаж обаче, към нея се приближил един брахман, който започнал да хули Шива. Разгневената Парвати се нахвърлила върху него, горещо защитавайки любимия бог. Брахманът обаче бил самият Шива, който искал да изпита любовта й. От техния брак се родили синовете им Ганеша - бог на мъдростта и Сканда - победителят на демона Тараки. РУДРА - смята се, че този бог въплъщава в себе си чертите на няколко древни, доарийски божества, почитани някога от жителите, обитаващи долината на Инд. Рудра е огромен и мрачен и символизира разрушителната сила на бурята. Докато Индра използва мълниите, за да унищожава враговете си, мълниите на Рудра унищожават всеки. Живее аскетично някъде на север и покровителства аскетите, скитниците и горските племена. САРАСВАТИ - олицетворение на свещената арийска река. Жена на Брахма. По-късно е почитана като богиня на мъдростта, красноречието, покровителка на науките и занаятите, и създателка на древноиндийския език "санскрит". ШИВА - заедно с Брахма и Вишну, Шива е върховен бог в индуистката митология - част от божествената триада-Тримурти. За разлика от бога-творец Брахма и бога-пазител Вишну, Шива е почитан като бог-разрушител. Освен разрушител, Шива е страшен враг на демоните и закрилник на аскетите, отдаващи се на съзерцание. Един от главните му подвизи е унищожаването на трите града, издигнати от демоните-асури. Някога Брахма разрешил на демоните да построят три крепости и те построили един град на небето, друг - във въздуха и трети - на земята. Така те се почувствали в пълна безопасност и решили да покорят боговете. Тогава Шива изстрелял една стрела, с която поразил едновременно трите града и те изгорели като слма. Шива и съпругата му Парвати имали два сина - богът на мъдростта Ганеша и Сканда - победителят на демона Тараки. Парвати, чрез страшните си превъплъщения в образа на Дурга и Кали, също се прославила с победите си над демоните. Шива се почита не само като бог-разрушител, но и като съзидател. info: http://thedragons.free.bg/page14.html